— Коя си ти? — попита чумавото лице, след като останаха сами.
— Никоя.
— Не. Ти си Аря от дома Старк, която хапе устна и не може да каже лъжа.
— Бях. Вече не съм.
— Защо си тук, лъжкиньо?
— За да служа. Да се уча. Да променя лицето си.
— Първо промени сърцето си. Дарът на Многоликия бог не е детска играчка. Готова си да убиеш за свои цели, за лично удоволствие. Отричаш ли го?
Тя прехапа устна.
— Аз…
Мъжът я зашлеви.
Бузата й пламна, но тя знаеше, че си го е заслужила.
— Благодаря. — Още шамари и може би щеше да спре да си хапе устната. Аря правеше това, не нощният вълк. — Отричам го.
— Лъжеш. Мога да видя истината в очите ти. Имаш очите на вълк и искаш кръв.
„Сир Грегър — помисли тя. — Дънсън, Раф Сладура. Сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей.“ Заговореше ли, щеше да се наложи да лъже и той щеше да разбере. Замълча.
— Била си котка, казват. Обикаляла си улиците вмирисана на риба, продавала си стриди и миди за петаци. Дребен животец, подходящ за дребно същество като теб. Поискай и може да ти го върнем. Тикай количката си, хвали си мидите и стридите, бъди доволна. Сърцето ти е твърде меко, за да си една от нас.
„Иска да ме изгони.“
— Нямам сърце. Само дупка. Убила съм много хора. Мога и теб да убия, ако поискам.
— Сладък ли ще ти е вкусът от това?
Не знаеше правилния отговор.
— Може би.
— Значи мястото ти не е тук. Смъртта не носи сладост в тази къща. Не сме воини, нито войници, нито улични разбойници. Не убиваме в служба на господар, за да пълним кесиите си, за да поласкаем суетата си. Никога не даваме дара, за да си доставим удоволствие. Нито избираме тези, които убиваме. Ние сме само слуги на Многоликия бог.
— Валар дохерис. — „Всички хора трябва да служат.“
— Знаеш думите, но си твърде горда, за да служиш. Един слуга трябва да е смирен и покорен.
— Аз съм покорна. Мога да съм по-смирена от всички.
Това го разсмя.
— Можеш да си самата богиня на покорството, сигурен съм. Но можеш ли да платиш цената?
— Каква цена?
— Цената си ти. Цената е всичко, което имаш, и всичко, което си се надявала някога да имаш. Взехме очите ти и ти ги върнахме. След това ще вземем ушите ти и ще вървиш в тишина. Ще ни дадеш краката си и ще пълзиш. Ще бъдеш ничия дъщеря, ничия жена, ничия майка. Името ти ще бъде лъжа и всяко лице, което носиш, няма да е твоето.
За малко отново да прехапе устна, но се овладя. „Лицето ми е тъмно езеро, крие всичко, не показва нищо.“ Помисли за всички имена, които бе носила: Ари, Невестулка, Тантурчо, Котката на Каналите. Помисли за онова глупаво момиче от Зимен хребет, Аря Конското лице. Имената не бяха важни.
— Мога да платя цената. Дай ми лице.
— Лицата трябва да се спечелят.
— Кажи ми как.
— Дай на един определен човек определен дар. Можеш ли да го направиш?
— Кой човек?
— Не го познаваш.
— Много хора не познавам.
— Той е един от тях. Чужд. Не някой, когото обичаш, нито някой, когото мразиш, нито някой, когото изобщо ще познаваш. Ще го убиеш ли?
— Да.
— Тогава утре отново ще си Кет, Котката на Каналите. Носи това лице, наблюдавай, подчинявай се. И ще видим дали наистина си достойна да служиш на Онзи с многото лица.
На другия ден се върна при Бруско и дъщерите им в къщата на канала. Бруско се ококори, като я видя, а Брея ахна.
— Валар моргулис — каза за поздрав Котката.
— Валар дохерис — отвърна Бруско.
След това все едно изобщо не ги беше напускала.
По-късно същата сутрин за първи път видя мъжа, когото трябваше да убие, докато тикаше количката си по калдъръмените улички покрай Пурпурния пристан. Беше стар, много над петдесет. „Живял е твърде дълго — помъчи се да се убеди. — Защо трябва да има толкова много години, щом татко имаше толкова малко?“ Но Котката на Каналите нямаше баща, тъй че затаи мисълта за себе си.
— Пресни морски миди и стриди — подвикна Котката, докато минаваше покрай него, — стриди, скариди и тлъсти зелени миди. — Дори му се усмихна. Понякога бе нужна само една усмивка, за да ги накара да спрат и да си купят. Старият мъж не й се усмихна. Погледна я намръщено, подмина я и нагази в една локва. Опръска краката й.
„Груб е — помисли тя, загледана след него. — Лицето му е кораво и зло.“ Носът на стария мъж беше тесен и остър, устните му тънки, очите му — малки и сближени. Косата му бе побеляла, но малката му подкастрена брадичка беше черна. Кет реши, че е боядисана, и се зачуди защо не е боядисал и косата си. Едното му рамо бе по-високо от другото и му придаваше изгърбена стойка.