— Той е зъл човек — заяви тя същата вечер, щом се върна в Къщата на Черното и Бялото. — Устните му са жестоки, очите му са зли и има брада на злодей.
Милият човек се изкиска.
— Той е човек като всеки друг, със светлина и мрак в себе си. Не е твоя работа да го съдиш.
Това я стъписа.
— Боговете ли са го осъдили?
— Някои богове може би. За какво са боговете, ако не да седят горе и да съдят хората? Но Многоликият бог не претегля хорските души. Той дава дара си на най-добрите, както и на най-лошите. Иначе доброто щеше да живее вечно.
Ръцете на стария мъж бяха най-лошото у него, реши Кет на другия ден, докато го наблюдаваше иззад количката си. Пръстите му бяха дълги и костеливи, вечно се движеха, чешеха брадата му, бъркаха в ушите, барабаняха по масата, все мърдаха, мърдаха, мърдаха. „Като два бели паяка са.“ Колкото повече гледаше ръцете му, толкова повече ги намразваше.
— Твърде много си мърда ръцете — каза вечерта в храма. — Сигурно е изпълнен със страх. Дарът ще му донесе мир.
— Дарът носи мир на всички.
— Когато го убия, ще ме погледне в очите и ще ми благодари.
— Ако го направи, значи ще си се провалила. Най-добре ще е изобщо да не те забележи.
Старият мъж беше нещо като търговец, заключи Кет, след като го наблюдава няколко дни. Търговията му трябваше да е свързана с морето, макар изобщо да не го видя да се качва на кораб. Дните си прекарваше в един дюкян за супа близо до Пурпурния пристан, с чаша луков бульон, изстиваща до лакътя му, докато раздаваше хартии с восъчни печати и говореше с рязък тон на върволица капитани, собственици на кораби и други търговци. Никой от тях като че ли не го харесваше особено.
Но му носеха пари: кожени кесии, издути от злато, сребро и четвъртитите железни монети на Браавос. Старият мъж ги броеше грижливо, сортираше монетите и ги редеше на спретнати купчинки, еднакви с еднакви. Никога не поглеждаше монетите. Само ги захапваше, винаги с лявата страна на устата си, където все още имаше зъби. От време на време завърташе някоя на масата и слушаше звука, докато не дрънне и не спре.
А след като преброеше и опиташе монетите, драсваше нещо на свитък, подпечатваше го с печата си и го даваше на капитана. Или поклащаше глава и избутваше монетите обратно по масата. Когато направеше това, другият мъж почервеняваше и се ядосваше или пребледняваше и гледаше уплашено.
Кет не разбираше.
— Те му плащат със злато и сребро, но той им дава само нещо написано. Глупави ли са?
— Някои може би. Повечето са просто предпазливи. Някои си мислят да го излъжат. Но той не се лъже лесно.
— Но какво им продава?
— Пише на всеки от тях застраховка. Ако корабите им се изгубят при буря или бъдат пленени от пирати, им обещава да им плати цената на съда и съдържанието му.
— Нещо като бас ли е това?
— Един вид. Бас, който всеки капитан се надява да загуби.
— Да, но ако спечелят…
— … губят корабите си, често и живота си. Моретата са опасни, а най-много през есента. Несъмнено не един капитан, потънал в буря, е получил малка утеха от застраховката, която е платил в Браавос, в смисъл, че вдовицата и децата му няма да живеят в нужда. — Тъжна усмивка пробяга по устните му. — Но едно е да подпишеш такава застраховка, а съвсем друго е да се възползваш от нея.
Кет разбра. „Сигурно го мразят. И някой от тях е дошъл в Къщата на Черното и Бялото и се е помолил богът да го вземе.“ Зачуди се на глас кой е бил, но милият човек не пожела да й каже.
— Не е твоя работа да ровиш в такива неща. Коя си ти?
— Никоя.
— Никоя не задава въпроси. — Хвана ръцете й. — Ако не можеш да направиш това, трябва само да кажеш. Нищо срамно няма в това. Някои са създадени да служат на Многоликия бог, а някои не са. Кажи и ще те облекча от тази задача.
— Ще го направя. Казах и ще го направя.
Как обаче? Това беше по-трудното.
Той имаше охрана. Двама мъже, висок и слаб и нисък и дебел. Вървяха с него навсякъде, откакто напуснеше къщата си сутринта, докато се върнеше вечерта. Не допускаха никой да се доближи без разрешението на стареца. Веднъж един пиян за малко щеше да се блъсне в него, докато се връщаше вкъщи от дюкяна за супа, но високият мъж пристъпи между двамата, бутна го и го събори на земята. В дюкяна за супа ниският винаги опитваше лучения бульон преди стареца. Старецът изчакваше бульонът да изстине, преди да отпие, достатъчно, за да се увери, че телохранителят му не е пострадал.