Когато стигна Пурпурния пристан, старият мъж се беше настанил в дюкяна за супа на обичайната си маса и броеше кесия с монети, докато се пазареше с един корабен капитан. Високият тънък телохранител бе надвиснал над него. Ниският и набит беше до вратата, за да вижда добре всеки, който влезе. Все едно. Нямаше намерение да влиза. Седна на една ограда на двайсетина крачки оттам и се присви; разбушувалият се вятър задърпа наметалото й с призрачни пръсти.
Дори в студен и сив ден като този пристанището бе оживено. Видя моряци, тръгнали на лов за курви, и курви, тръгнали на лов за моряци. Двама катили минаха покрай нея, с омачкани контешки дрехи, подпираха се един на друг и се клатушкаха покрай кейовете, а оръжията им подрънкваха на хълбоците. Червен жрец мина забързано, аленият му халат плющеше на вятъра.
Беше почти обед, когато видя мъжа, който й трябваше, богат корабовладелец, когото бе видяла да си има работа със стария мъж вече три пъти. Плешив и едър, с тежко наметало от меко кафяво кадифе и кафяв кожен колан, украсен със сребърни луни и звезди. Някаква злополука бе оставила единия му крак вдървен. Вървеше бавно и се подпираше на тояга.
Щеше да свърши добра работа, по-добра от повечето други, реши грозното момиче. Скочи от оградата и тръгна след него. След десетина крачки се озова точно зад него, с ножчето в ръка. Кесията му беше отдясно, на колана му, но наметалото му й пречеше. Ножчето й блесна, гладко и бързо, един дълбок разрез през кадифето, а той не усети нищо. Червения Рого щеше да се усмихне, ако беше видял това. Тя бръкна в дупката, сряза кесията, напипа златото…
Мъжът се обърна.
— Какво…
Движението му заплете ръката й в гънките на наметалото. В краката им заваляха монети.
Мъжът извика и вдигна тоягата си да я удари. Тя го изрита в болния крак, отскочи и побягна. Профуча покрай майка с дете. Монети падаха от пръстите й и се търкаляха по земята. Гостилничар с голямо шкембе посегна тромаво да я сграбчи, но тя се извъртя, изхвърча покрай една смееща се курва и затича към най-близката пряка.
Кет от Каналите познаваше тези улички и грозното момиче ги помнеше. Свърна наляво, метна се през нисък зид, прескочи един тесен канал и се шмугна през незаключена врата в някакъв прашен склад. Всички звуци от гонитбата вече бяха заглъхнали, но беше по-добре да е сигурна. Присви се зад някакви кошове и зачака. Чака около час, после реши, че е безопасно да си тръгне, изкатери се по задната стена на сградата и продължи по покривите почти до Канала на героите. Корабовладелецът вече трябваше да е събрал монетите си, да си е взел тояжката и да е изкуцукал до дюкяна за супа. Може би пиеше горещ бульон и се оплакваше на стария мъж от грозното момиченце, което се опитало да му открадне кесията.
Милият човек я чакаше в Къщата на Черното и Бялото, седнал на ръба на храмовия басейн. Грозното момиче седна до него и сложи една монета между двамата. Беше златна, с дракон от едната страна и крал от другата.
— Златният дракон на Вестерос — каза милият човек. — И как се сдоби с това? Ние не сме крадци.
— Не беше кражба. Взех една от неговите, но му оставих една от нашите.
Милият човек разбра.
— А с тази монета и другите в кесията си той плати на един определен човек. Скоро след това сърцето на въпросния човек спря. Така ли стана? Много тъжно. — Жрецът взе монетата с два пръста и я хвърли в басейна. — Имаш много и много да учиш, но може би не си безнадеждна.
Тази нощ й върнаха лицето на Аря Старк.
Донесоха й също така и халат, мек дебел халат на послушница, черен от едната страна и бял от другата.
— Носи това, когато си тук — каза жрецът, — но знай, че няма да ти трябва много засега. Утре ще отидеш при Изембаро, за да започнеш първото си чирачество. Вземи си каквито искаш дрехи от подземията. Градската стража търси едно грозно момиче, което често ходи на Пурпурния пристан, тъй че ще е добре да имаш и ново лице. — Хвана я за брадичката, завъртя главата й, огледа я и кимна. — Хубаво този път, мисля. Хубаво като твоето. Коя си ти, дете?
— Никоя — отвърна тя.
Церсей
През последната нощ в затвора кралицата не можа да спи. Щом се унесеше, главата й се изпълваше с мрачни предчувствия и кошмарни видения. „Ще имам охрана — казваше си. — Ще ме пазят от тълпите. Никой няма да може да ме докосне.“ Това поне Върховният врабец й бе обещал.