И все пак я беше страх. В деня, в който Мирцела отплава за Дорн, деня на хлебните бунтове, златни плащове бяха поставени по целия маршрут на процесията, но тълпата беше пробила редиците им, бе разкъсала на парчета стария дебел Върховен септон и бе изнасилила петдесет пъти Лолис Стоукуорт. А щом онова бледо меко и тъпо същество можеше да възбуди животните напълно облечено, колко повече похот можеше да пробуди една кралица?
Церсей крачеше в килията си неспокойно като лъвовете в клетката в подземията на Скалата на Кастърли, когато бе момиче. Двамата с Джайм дръзваха понякога да се качат до клетката им, веднъж тя дори се осмели да пъхне ръката си между две пречки и да пипне един от големите жълтеникавокафяви зверове. Беше по-храбра от брат си. Лъвът извърна глава и се взря в нея с огромните си златни очи. А след това облиза пръстите й. Езикът му беше грапав като пила, но въпреки това тя не издърпа ръката си. Джайм я хвана за раменете и я дръпна рязко от клетката.
— Твой ред е — каза му тя после. — Скубни го за гривата, ако смееш.
„Така и не го направи. Аз трябваше да имам меч, не той.“
Крачеше боса и трепереща, с тънко одеяло, загърнато около раменете. Идващият ден я безпокоеше. До вечерта всичко щеше да е свършило. „Малка разходка и ще съм си у дома, ще съм се върнала при Томен, в покоите си в Стегата на Мегор.“ Чичо й бе казал, че това е единственият начин да се спаси. Беше ли обаче? Не можеше да се довери на чичо си повече, отколкото вярваше на Върховния септон. „Все още мога да откажа. Все още мога да настоявам за невинността си и да рискувам всичко на съд.“
Но не смееше да се остави на Вярата да я съди, както бе решила Марджери Тирел. Това можеше и да свърши работа на малката розичка, но Церсей нямаше много приятели между септите и врабците около този нов Върховен септон. Единствената й надежда беше съд чрез двубой, а за това на всяка цена й трябваше поборник.
„Ако Джайм не беше загубил ръката си…“
Но този път не водеше доникъде. Дясната ръка на Джайм я нямаше, както и него самия, изчезнал с онази Бриен някъде из Речните земи. Кралицата трябваше да си намери друг защитник, иначе днешното изпитание щеше да се окаже най-малката й грижа. Враговете й я обвиняваха в измяна. Трябваше да стигне до Томен на всяка цена. „Той ме обича. Няма да откаже на собствената си майка. Джоф беше упорит и непредсказуем, но Томен е добро малко момче, добър малък крал. Ще направи каквото му се каже.“ Ако останеше тук, беше обречена, а единственият начин да се върне в Червената цитадела беше пеш. Върховният врабец бе непреклонен, а сир Кеван бе отказал да му се възпротиви.
— Няма да пострадам днес — каза Церсей, щом първите лъчи светлина забърсаха прозореца. — Само гордостта ми ще пострада.
Думите отекнаха кухо в ушите й. „Джайм все още може да дойде.“ Представи си го как язди през утринната мъгла, златната му броня блеснала ярко на светлината на изгряващото слънце. „Джайм, ако изобщо си ме обичал…“
Тъмничарките й дойдоха. Септа Унела, септа Моел и септа Сколера водеха четири послушници и две от мълчаливите сестри. Мълчаливите сестри със сивите си халати изпълниха кралицата с ужас. „Защо са тук? Ще умра ли?“ Мълчаливите сестри придружаваха мъртвите.
— Върховният септон обеща, че няма да пострадам.
— Така и ще бъде.
Септа Ноела кимна на послушниците, които носеха сапун, леген топла вода, ножици и дълъг прав бръснач. Церсей потръпна, като видя острата стомана. „Ще ме обръснат. Още едно малко унижение, стафидка за кашата ми.“ Нямаше да им достави удоволствието да я чуят, че се моли. „Аз съм Церсей от дома Ланистър, лъв на Скалата, законната кралица на Седемте кралства, законна дъщеря на Тивин Ланистър. А косата израства отново.“
— Започвайте — каза им.
По-възрастната от двете мълчаливи сестри взе ножиците. Опитна бръснарка, несъмнено. Орденът й подготвяше труповете на убитите благородници, преди да ги върнат на близките им, а подрязването на бради и подстригването на коси бе част от това. Жената първо й острига косата. Церсей седеше неподвижно като каменна статуя, докато ножиците щракаха. Шепи златна коса западаха по пода. В килията не можеше да се грижи подобаващо за косата си, но макар и немита и разрошена, тя блестеше където я докоснеше слънцето. „Короната ми — помисли кралицата. — Взеха ми другата корона, а сега ми отнемат и тази.“ Когато кичурите и къдриците се струпаха около краката й, една от послушниците насапуниса главата й, а мълчаливата сестра остърга четината с бръснача.