Церсей се надяваше, че с това ще свърши, но не би.
— Свалете си ризата — каза септа Унела.
— Защо? — попита кралицата.
— Трябва да бъдете остригана.
„Остригана. Като овца.“ Дръпна ризата си над главата и я хвърли на пода.
— Правете каквото искате.
Отново сапунът, топлата вода и бръсначът. Първо си отидоха космите под мишниците, а после тънките златни косъмчета между краката й. Когато мълчаливата сестра застърга с бръснача там, Церсей си спомни как Джайм коленичеше и я целуваше между бедрата, докато овлажнее. Целувките му бяха топли. Бръсначът бе леденостуден.
След като всичко свърши, се чувстваше толкова гола и уязвима, колкото може да се чувства гола и уязвима жена. „Нито косъм, зад който да се скрия.“ Смях се откъсна от устните й, тъжен и горчив.
— Ваша милост за забавно ли го намира? — попита септа Сколера.
— Не, септа — отвърна Церсей. „Но един ден ще заповядам да изтръгнат езика ти с клещи и това ще е много забавно.“
Една от послушниците й подаде халат, мек бял халат на септа, който да я покрие, докато слиза по стъпалата на кулата и върви през септата, тъй че на богомолците, които срещнат по пътя си, да им бъде спестена гледката на голата й плът. „Седемте да ни спасят дано, какви лицемери са.“
— Ще ми бъде ли позволено да нося сандали? — попита тя. — Улиците са мръсни.
— Не толкова мръсни, колкото греховете ви — каза септа Моел. — Негова висша святост заповяда да се представите така, както са ви създали боговете. Имахте ли сандали на краката си, когато излязохте от утробата на лейди майка си?
— Не, септа — отвърна с усилие кралицата.
— Получихте отговора си.
Заби камбана. Дългото пленничество на кралицата бе към края си. Церсей придърпа по-плътно халата си, благодарна за топлината му, и рече:
— Да тръгваме.
Синът й я чакаше в другия край на града. Колкото по-скоро тръгнеше, толкова по-скоро щеше да го види.
Грубият камък на стъпалата застърга петите й. Беше влязла в Септата на Белор като кралица, на носилка. Излизаше обръсната и боса. „Но излизам. Само това е важно.“
Камбаните на кулата биеха и зовяха града да стане свидетел на позора й. Великата септа на Белор беше пълна с богомолци, дошли за утринната служба, молитвите им отекваха под купола, но когато се появи процесията на кралицата, настъпи внезапна тишина. Хиляда очи се извърнаха и я проследиха, докато вървеше по пътеката покрай мястото, където лорд баща й бе лежал в цялото си великолепие след смъртта си. Церсей се плъзгаше покрай тях, без да поглежда надясно или наляво. Босите й крака пляскаха по студения мраморен под. Усещаше очите им. Зад олтарите си Седемте сякаш също я наблюдаваха.
В Залата на светилниците чакаха десетина Воини на слънцето с пъстри като дъга плащове. Кристалите, увенчали шлемовете им, искряха на светлината на светилниците. Бронята им бе сребърна, излъскана до огледален блясък, но тя знаеше, че отдолу всеки носи власеница. Дългите им островърхи щитове носеха един и същи знак: кристален меч, искрящ в тъмното, древния знак на онези, които простолюдието наричаше Мечовете.
Капитанът им коленичи пред нея.
— Може би ваша милост ме помни. Аз съм сир Теодан Верния. Негова висша святост заповяда да ви придружим. С братята ми ще се погрижим за вашата безопасност през града.
Погледът на Церсей обходи лицата на мъжете зад него. И ето го: Лансел, братовчед й, сина на сир Кеван, който й се беше признал някога в любов, преди да реши, че обича повече боговете. „Моята кръв и моят предател.“ Нямаше да го забрави.
— Можете да станете, сир Теодан. Готова съм.
Рицарят стана, обърна се и вдигна ръка. Двама от мъжете му пристъпиха към високите порти, отвориха ги и Церсей излезе през тях и примига на слънчевата светлина като къртица, измъкната от дупката си.
Духаше отривист вятър и долницата на халата й се развя и заплющя около краката й. Утринният въздух бе наситен със старите познати миризми на Кралски чертог. Вдиша мириса на вкиснало вино, на прясно изпечен хляб, на развалена риба и нощна мръсотия, на пушек, пот и конска пикня. Никое цвете не беше мирисало някога толкова сладко. Свита в халата си, Церсей спря на площадката на мраморното стълбище, докато Синовете на Воина се строяваха около нея. Изведнъж се сети, че беше стояла на същото това място в деня, когато лорд Едард Старк бе изгубил главата си. „Не трябваше да става това. Джоф трябваше да пощади живота му и да го прати на Вала.“ Най-големият син на Старк щеше да го наследи като лорд на Зимен хребет, но Санса щеше да остане в кралския двор като заложница. Варис и Кутрето бяха уговорили условията, а Нед Старк беше преглътнал скъпоценната си чест и бе признал измяната си, за да спаси празната главичка на дъщеря си. „Щях да уредя хубав брак на Санса. Брак с Ланистър. Не Джоф, разбира се, но Лансел можеше да й подхожда, или някой от по-младите му братя.“ Самият Петир Белиш беше предложил да се ожени за момичето, спомни си тя, но това, разбира се, бе невъзможно: потеклото му бе твърде ниско. „Ако Джоф бе направил каквото му се каза, Зимен хребет изобщо нямаше да тръгне на война, а татко щеше да се е справил с братята на Робърт.“