Тук ходът им се забави. Улицата беше стръмна и тясна, тълпите — още по-гъсти. Бедните братя натискаха преградилите пътя им, мъчеха се да ги избутат настрана, но те нямаше къде да отидат, а другите отзад напираха. Церсей се стараеше да държи главата си вдигната, но стъпи на нещо хлъзгаво и залитна. Щеше да падне, но септа Унела я задържа.
— Ваша милост трябва да гледа къде стъпва.
— Да, септа — отвърна хрисимо Церсей, макар да беше толкова ядосана, че бе готова да я заплюе. Продължи напред, облечена само в настръхнала кожа и в гордостта си. Погледна нагоре за Червената цитадела, но тя вече се беше скрила от погледа й зад високите дървени сгради от двете страни.
— Срам, срам — пееше септа Сколера и биеше камбанката.
Церсей се опита да закрачи по-бързо, но скоро се озова зад гърбовете на Звездите пред нея и се наложи отново да забави стъпка. Някакъв мъж напред продаваше печено месо от количка и процесията спря, докато Бедните братя го избутат настрани. Месото приличаше подозрително на плъх, но хората наоколо дъвчеха с шишове в ръка. Най-после улицата се опразни достатъчно, за да продължат напред.
— Искаш ли да си хапнеш? — извика някакъв дебелак със свински очички, огромен корем и рошава брада, която й напомни за Робърт. Тя го погледна с отвращение, а той хвърли шиша по нея. Полуопеченото месо остави петно мазнина и кръв по бедрото й.
Тук виковете сякаш бяха по-силни, отколкото на площада, може би защото тълпата беше много по-близо. „Курва“ и „грешница“ бяха най-честите, но викаха и „тая, дето се ебе с брат си“, и „путка“, и „предателка“, а от време на време чуваше някой да вика за Станис или за Марджери. Калдъръмът под стъпалата й беше мръсен, а имаше толкова малко място, че дори не можеше да заобиколи локвите. „Никой не е умрял от мокри крака“, каза си. Искаше й се да вярва, че локвите са просто дъждовна вода, но конска пикня беше по-вероятно.
Още боклук се посипа от прозорци и тераси: изгнили плодове, ведра прокиснала бира, яйца, които се пръскаха на сярна воня, щом се разпукваха на земята. След това някой хвърли умряла котка върху главите на Бедните братя и Синовете на Воина — трупът тупна на каменните плочи толкова силно, че оплиска краката й с черва и личинки.
Церсей продължи напред. „Аз съм сляпа и глуха, а те са червеи.“
— Срам, срам — пееха септите.
— Кестени, горещи кестени — ревеше уличен продавач.
— Кралица Путка — обяви тържествено някакъв пияница от една тераса горе и вдигна към нея чашата си в подигравателен тост. — Наздраве за циците на кралицата! — „Думите са вятър — помисли Церсей. — Думи не могат да ме наранят.“
На средата на хълма на Висения падна за първи път, понеже кракът й се хлъзна в нещо, което можеше да се е изсипало от изхвърлено нощно гърне. Септа Унела я вдигна. Накъсан смях мина по тълпата, а един мъж й изрева, че ако му духне, ще й мине. Церсей погледна зад себе си. Все още можеше да види огромния купол и седемте кристални кули на Великата септа на Белор горе на хълма. „Наистина ли съм изминала толкова малко?“ По-лошо, сто пъти по-лошо: беше изгубила от погледа си Червената цитадела.
— Къде… къде…?
— Ваше величество. — Капитанът на ескорта пристъпи до нея. Церсей бе забравила името му. — Не спирайте. Тълпата става неудържима.
„Да — помисли тя. — Неудържима.“
— Не ме е страх…
— А би трябвало.
Дръпна я за ръката и почти я повлече. Залитаха надолу по хълма — надолу, все надолу — и тя потръпваше от болка при всяка крачка. „Джайм трябваше да е до мен.“ Щеше да извади златния си меч и да изсече пътека право през тълпата, да избоде очите на всеки, който дръзнеше да я погледне.
Камъните бяха грапави и жулеха меките й ходила. Стъпи на нещо остро, камък или чиреп, и извика от болка.
— Помолих за сандали — изсъска на септа Унела. — Можеше да ми дадете сандали, поне това можеше да направите. — Рицарят отново я дръпна за ръката все едно, че беше някоя проста кръчмарска слугиня. „Забравил ли е коя съм?“ Беше кралицата на Вестерос: никакво право нямаше да се държи така грубо.
Склонът стана по-полегат и улицата се разшири. Церсей отново видя Червената цитадела, блеснала алена на утринното слънце горе на Високия хълм на Егон. „Трябва да продължа да вървя.“ Издърпа ръката си от ръката на сир Теодан.
— Не е нужно да ме влачите, сир.
Закуцука напред, оставяше след себе си диря от кървави стъпки. Врявата наоколо продължаваше.