— Хюгор? Какво става?
— Пак говорим, а? — Беше по-добре от обичайното й намусено мълчание. „И всичко това заради едно куче и едно прасе. Спасих двама ни от робство, поне малко благодарност ми се полага.“ — Ако продължаваш да спиш, може да изтървеш войната.
— Мъчно ми е. — Прозя се отново. — И съм уморена. Много съм уморена.
„Уморена или болна?“ Тирион коленичи до постелята й.
— Изглеждаш пребледняла. — Опипа челото й. „Пари ли, или само така ми се струва?“ Не смееше да зададе въпроса на глас. Дори корави мъже като Вторите синове се плашеха да не яхнат бялата кобила. Ако помислеха, че е болна, щяха да я изхвърлят без миг колебание. „Може дори да ни върнат на наследниците на Йезан, с бележките или без тях.“ — Подписах им книгата. По стария начин, с кръв. Вече съм Втори син.
Пени се надигна и разтърка очи.
— Ами аз? Може ли и аз да подпиша?
— Не мисля. Някои свободни дружини взимат и жени, но… ами, не са Втори дъщери все пак.
— Не сме — каза тя. — Ти си един от тях, трябва да казваш ние, не те. Някой виждал ли е Хубавка? Мастилницата каза, че ще пита за нея. И Хрус, чу ли се нещо за Хрус?
„Само ако вярваш на Каспорио.“ Не толкова милостивият помощник-командир на Плум твърдеше, че из лагерите обикаляли трима юнкайски ловци на роби и разпитвали за две избягали джуджета. Единият носел дълго копие с кучешка глава, набучена на върха. Но такава новина едва ли щеше да зарадва Пени.
— Нищо засега — излъга той. — Хайде. Трябва да ти намерим някаква броня.
Тя го изгледа притеснено.
— Броня ли? Защо?
— Нещо, което ми каза старият ми учител по оръжие. „Никога не влизай в бой гол, момко“, така ми каза. Освен това нали вече съм наемник, продавам си меча — значи трябва да имам меч за продан. — Тя като че ли не мислеше да става. Тирион я сграбчи за китката, дръпна я на крака и хвърли дрехите й в лицето й. — Обличай се. Слагай наметалото с качулката и дръж главата си наведена. Трябва да сме две хубави момченца, ако ловците на роби дойдат да гледат.
Снач чакаше до кухненската палатка и дъвчеше горчивец.
— Чух, че двамата ще се биете за нас — рече сержантът. — В Мийрийн сигурно са се напикали от страх. Някой от двама ви убивал ли е човек?
— Аз — отвърна Тирион. — Размазвам ги като мухи.
— С какво?
— С брадва, с кама, с думи. Макар че съм най-опасен с арбалет.
Снач се почеса по четината с острото на куката си.
— Гадна работа е това арбалетът. Колко души си убил с него.
— Деветима. — Баща му се броеше най-малко за толкова, определено. Лорд на Скалата на Кастърли, Гарант на Запада, Щит на Ланиспорт, Ръка на краля, съпруг, брат, баща, баща, баща.
— Деветима. — Снач изсумтя и изплю червена каша. Целеше се в стъпалото на Тирион сигурно, но улучи коляното му. Ясно беше какво мисли за тия деветима. Пръстите му бяха оцапани с червено от сока на горчивеца. Пъхна два в устата си, изсвири и викна: — Кем! Ела тука, шибано цукало. — Кем притича при тях. — Заведи лорд и лейди Дяволче при фургоните и кажи на Чука да им даде нещо от стоманата на дружината.
— Чука може да се е отцепил — предупреди Кем.
— Изпикай му се на лицето. Това ще го събуди. — Снач се обърна към Тирион и Пени. — Никога досега не сме имали проклети джуджета, но момчета не са ни липсвали. Синове на тая или оная курва, малки тъпаци, избягали от къщи да търсят приключения, млади дупета, скуайъри, разни такива. Боклукът на някои е достатъчно малък, за да стане на дяволчета като вас. Общо взето носят боклук, когато умират, но знам, че такива свирепи шибаняци като вас това няма да ги притесни. Деветима, викаш? — Поклати глава и си тръгна.
Вторите синове държаха дружинната си броня в четири големи фургона, разпрегнати в центъра на лагера. Кем ги поведе натам, размахваше копието си като жезъл.
— Как младеж от Кралски чертог като теб се озова в свободна дружина? — попита го Тирион.
Младокът го погледна намръщено.
— Кой ти каза, че съм от Кралски чертог?
— Никой. — „Всяка дума от устата ти смърди на Квартала на бълхите.“ — Умът ти те издаде. Няма по-умни от хората на Кралски чертог, казват.
Това, изглежда, го изненада.
— Кой го казва?
— Всички. — „Аз.“
— Откога?
„Откакто го измислих току-що.“