— По-бързо ще стане, ако търсим заедно. — Момичето вдигна един ръждясал полушлем, изкикоти се и го нахлузи на главата си. — Страшна ли изглеждам?
„Изглеждаш като момиче глумец, което си е сложило цукало на главата.“
— Това е полушлем. Трябва ти цял. — Намери един и й го смени.
— Много е голям. — Гласът на Пени прозвуча кухо под стоманата. — Не мога да виждам. — Свали го и го хвърли настрана. — Какво му е лошото на полушлема?
— Лицето е открито. — Тирион я щипна по носа. — Харесва ми да ти гледам носа. Искам да си го запазиш.
Тя се ококори.
— Харесваш носа ми?
„О, Седемте да са ми на помощ!“ Тирион се обърна и почна да рови из купищата стара броня.
— А други неща по мен харесваш ли? — попита Пени.
Сигурно трябваше да прозвучи закачливо. Но прозвуча по-скоро тъжно.
— Всичко харесвам по теб — отвърна Тирион, надяваше се да приключат с обсъждането на темата. — Даже повече, отколкото по мен.
— Защо трябва да носим броня? Ние сме само глумци. Само се преструваме, че се бием.
— Много добре се преструваш. — Тирион оглеждаше тежка желязна ризница, с толкова дупки по нея, че все едно беше проядена от молци. „Що за молци прояждат желязна ризница?“ — Преструването, че си умрял, е един от начините да оцелееш в битка. Добрата броня е друг начин. — „Макар да се опасявам, че тук от нея има адски малко.“ На Зелената вилка се беше сражавал в късове броня, измъкната от фургоните на лорд Лефорд, с цилиндричен шлем с шип на върха, с който изглеждаше все едно, че някой му е нахлузил помийно ведро на главата. Дружинната стомана беше още по-зле. Не просто стара и неудобна, но и очукана, пробита и мръсна. „Това тука съсирена кръв ли е, или само ръжда?“ Подуши, но не можа да разбере.
— Виж, ето ти арбалет. — Пени му посочи.
Тирион го погледна.
— Този се запъва с крак, не мога да се справя. Трябва ми такъв, който се навива. — Макар че, честно казано, не искаше арбалет. Много време искаха за презареждане. Дори да се скриеше зад клозетите да изчака някой враг да клекне, шансовете му да стреля повече от веднъж нямаше да са добри.
Вместо него вдигна един боздуган с остри шипове, развъртя го и го остави „Много е тежък.“ Пробва боен чук (много дълъг), млатило (прекалено тежко) и няколко дълги меча, преди да се спре на един кортик, който му хареса — гадно парче стомана с триъгълно острие.
— Това може да свърши работа.
По острието имаше ръжда, но това само щеше да го прави по-гадно. Намери подходяща ножница от дърво и кожа и пъхна кортика вътре.
— Малък меч за малък мъж ли? — пошегува се Пени.
— Това е кортик и е направен за голям мъж. — Показа й стар дълъг меч. — Това е меч. Пробвай го.
Пени го взе, размаха го и се намръщи.
— Много е тежък.
— Стоманата тежи повече от вълната. Но посечеш ли с това нещо врата на някой, главата му сигурно ще стане на диня. — Взе меча и го огледа внимателно. — Евтина стомана. И очукана. Ето тук, виждаш ли? Взимам си думите назад. Трябва ти по-добро оръжие, за да сечеш глави.
— Не искам да сека глави.
— Няма и нужда. Сечи долу под коляното. Прасец, сухожилие, глезен… дори великани падат, като им срежеш сухожилията. Паднат ли, не са по-големи от теб.
Пени изглеждаше готова да се разплаче.
— Снощи сънувах, че брат ми е жив. Играехме турнир пред някакъв велик лорд, яздехме Хрус и Хубавка, а хората ни хвърляха рози. Бяхме толкова щастливи…
Тирион я плесна.
Беше само едно леко перване с китката, без никаква сила. Дори не остави следа на страната й. Но очите й все пак се напълниха със сълзи.
— Ако искаш да сънуваш, лягай пак и спи — каза й той. — Когато се събудиш, пак ще сме избягали роби насред обсада. Хрус е мъртъв. Прасето също, най-вероятно. Сега си намери някаква броня и си я сложи, колкото и да те стяга. Играта на глумци свърши. Бий се или се крий, или се наакай, както искаш, но каквото и да решиш, ще го направиш облечена в стомана.
Пени опипа си бузата си.
— Не трябваше да бягаме. Ние не сме наемни мечове. Никакви мечове не сме. Не беше толкова лошо с Йезан. Не беше. Дойка беше жесток понякога, но Йезан изобщо не беше. Ние му бяхме любимците, неговите… неговите…
— Роби. Думата, която търсиш, е роби.