Шлема остави. Тесният процеп за очите ограничаваше зрението му, а трябваше да може да вижда добре онова, което предстоеше. Нощем коридорите на пирамидата бяха тъмни и враговете можеха да нападнат от всички страни. Освен това макар пищните драконови криле, увенчаващи шлема, да бяха великолепна гледка, можеха лесно да закачат меч или брадва. Щеше да ги остави за следващия си турнир, ако Седемте го даряха с турнир.
Зачака, седнал в сумрака на малката си стаичка до покоите на кралицата. Лицата на всички крале, на които бе служил и които бе провалил, заплуваха пред него в тъмното, а и лицата на братята, които бяха служили с него в Кралската гвардия. Зачуди се колко ли от тях биха направили това, което се канеше да направи той. „Някои със сигурност. Но не всички. Някои нямаше да се поколебаят да убият Бръснатото теме като изменник.“ Навън заваля. Сир Баристан седеше в тъмното, заслушан. „Дъждът капе като сълзи. Като сълзите на плачещи мъртви крале.“
След това дойде време да тръгне.
Великата пирамида на Мийрийн бе построена като копие на Великата пирамида на Гхиз, чиито колосални развалини бе посетил някога Ломас Дългата крачка. Като древната си предшественичка, чиито червени мраморни коридори сега се обитаваха от прилепи и паяци, мийрийнската пирамида се гордееше със своите трийсет и три нива, брой, който по някаква причина бе свят за боговете на Гхиз. Сир Баристан започна дългото си слизане сам, белият му плащ се надипли, щом закрачи надолу по стълбите. По слугинските стълби, не по парадното стълбище с пъстрия мрамор, а по по-тесните, по-стръмни стъпала, скрити в дебелите тухлени стени.
Дванайсет етажа по-долу Бръснатото теме го чакаше. Грубото му лице все още бе скрито зад маската, която бе носил заранта, маската на прилеп кръвопиец. Беше довел шест Бронзови звяра, всичките маскирани като насекоми, еднакви.
„Скакалци“, осъзна Селми.
— Гролео — каза им.
— Гролео — отвърнаха скакалците.
— Имам още скакалци, ако ти трябват — каза Скааз.
— Шест ще стигнат. А мъжете на вратите?
— Мои са. Няма да имаш неприятности.
Сир Баристан плесна Бръснатото теме по ръката.
— Не проливайте кръв, освен ако не се наложи. Утре ще свикаме съвет и ще кажем на града какво сме направили и защо.
— Добре. Успех, старче.
Разделиха се. Бронзовите зверове закрачиха след сир Баристан надолу по стълбището.
Кралските покои бяха скрити дълбоко в самия център на пирамидата, на шестнайсетия и седемнайсетия етаж. Вратите към тях бяха затворени с вериги и двама Бронзови зверове ги пазеха: единият плъх, другият — бик.
— Гролео — каза сир Баристан.
— Гролео — отвърна бикът. — Третият коридор вдясно.
Плъхът отключи веригата. Сир Баристан и шестимата влязоха в тесен осветен от факли слугински проход от червени и черни тухли. Стъпките им отекваха. Подминаха два коридора и завиха по третия вдясно.
Пред резбованите дървени врати към кралските покои стоеше Стоманената кожа, по-млад борец от ямите, все още неприет в първия ранг на кралската охрана. Страните и челото му бяха нашарени с изкусни татуировки в зелено и черно, древни валириански магически знаци, които уж правеха плътта и кожата му твърди като стомана. Подобни знаци покриваха и гърдите и мишците му, макар че дали наистина щяха да спрат меч или брадва, тепърва предстоеше да се разбере.
Но и без тях Стоманената кожа изглеждаше внушителен — строен и пъргав, извисяваше се с половин стъпка над сир Баристан.
— Кой там? — извика той отдалече и размаха дългата си брадва, за да се направи на страшен, но щом видя сир Баристан и бронзовите скакалци зад него, я отпусна. — А, старият сир.
— Трябва да говоря с краля — каза сир Баристан.
— Часът е късен.
— Часът е късен, но поводът е спешен.
— Ще попитам.
Стоманената кожа удари с тъпото на дългата брадва по вратата на кралските покои. Отвори се шпионка. През нея надникна детско око. Детски глас се чу зад вратата. Стоманената кожа отговори. Сир Баристан чу стърженето на тежко резе. Вратата се люшна и се отвори.
— Само вие — каза Стоманената кожа. — Зверовете чакат тук.
Сир Баристан кимна на скакалците да изчакат и влезе през вратата.
Стаите, в които се бе настанил кралят — без прозорци, с осем стъпки дебели тухлени стени, бяха просторни. Огромни греди от черен дъб крепяха високите тавани. Подовете бяха застлани с копринени килими от Карт. По стените висяха безценни гоблени, древни и много избелели: изобразяваха блясъка на старата империя на Гхиз. Най-големият показваше последните оцелели от победената валирианска армия, как минават под робския ярем и ги оковават. Арката към кралската спалня се пазеше от статуите на двама любовници от сандалово дърво, гладки и лъскави. Сир Баристан ги намери за безвкусни, макар несъмнено да бяха предназначени да възбуждат. „Колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре.“