Единствената светлина идваше от един мангал. До него стояха двама от виночерпците на кралицата, Драказ и Кеза.
— Миклаз отиде да събуди краля — каза Кеза. — Да ви донесем ли вино, сир.
— Не, благодаря.
— Заповядайте, седнете — каза Драказ и му посочи една скамейка.
— Предпочитам да остана прав. — Чу гласове през арката откъм спалнята. Единият беше на краля.
Мина доста време, преди крал Хиздар зо Лорак, четиринайсетият с това благородно име, да се появи с прозявка. Връзваше широкия пояс, стягащ нощния му халат. Халатът бе от зелен сатен, обшит с перли и сребърна нишка. Под него кралят беше гол. Това бе добре. Голите мъже се чувстваха уязвими и бяха по-малко склонни към прояви на самоубийствен героизъм.
Жената, която сир Баристан зърна да наднича през арката иззад прозрачната завеса, също беше гола, гърдите и бедрата й белееха зад развятата от течението коприна.
— Сир Баристан? — Хиздар пак се прозя. — Кой час е? Има ли вест от милата ми кралица?
— Не, ваша милост.
Хиздар въздъхна.
— Ваше величество. Макар че в този час „ваша сънливост“ би било по-подходящо. — Кралят отиде до бюфета, за да си налее вино, но на дъното на каната бяха останали само няколко капки. По лицето му пробяга раздразнение. — Миклаз, вино. Веднага.
— Да, ваше величество.
— Вземи Драказ с теб. Една кана арборско златно и една от онова сладкото червено. Не и от нашата жълта пикня обаче. И ако още веднъж намеря каната си празна, ще заповядам да напердашат сладките ти розови бузки. — Момчето затича, а кралят се обърна към Селми. — Сънувах, че сте намерили Денерис.
— Сънищата често лъжат, ваша милост.
— „Ваше сияние“ поне. Какво ви води при мен в този час, сир? Някаква неприятност в града?
— Градът е спокоен.
— Така ли? — Хиздар го изгледа объркано. — Защо сте дошли тогава?
— За да ви задам един въпрос. Ваше величество, вие ли сте Харпията?
Чашата на Хиздар се изплъзна от пръстите му и тупна на килима.
— Идваш в спалнята ми посред нощ и ме питаш това? Ти луд ли си? — Едва сега като че ли забеляза, че сир Баристан е с броня. — Какво… защо… как смееш…
— Отровата ваше дело ли беше, ваше величество?
Крал Хиздар отстъпи крачка назад.
— Скакалците? Не… дорнецът беше. Куентин, тъй нареченият принц. Питай Резнак, ако се съмняваш в мен.
— Имате ли доказателство за това? Резнак има ли?
— Не, иначе щях да заповядам да ги задържат. Може би все пак трябва да го направя. Маргаз ще изтръгне признание от тях, не се съмнявам. Дорнците са отровители, всички го знаят. Резнак казва, че почитат змии.
— Ядат змии — каза сир Баристан. — Беше вашата яма, вашата ложа, вашите места. Сладко вино и меки възглавнички, фурми и пъпеши, и скакалци в мед. Вие осигурихте всичко. Вие подканяхте нейно величество да опита скакалците, но не изядохте нито един.
— Аз… силните подправки не ми понасят. Тя беше жена ми. Кралицата ми. Защо ще искам да я тровя?
„Беше. Вярва, че е мъртва.“
— Само вие можете да отговорите на това, ваше величество. Възможно е да искате да я смените с друга жена. — Сир Баристан кимна към момичето, което надничаше от спалнята. — Тази там например.
Кралят погледна към арката.
— С нея?! Тя е нищо. Креватна робиня. — Вдигна ръце. — Сбърках. Не робиня. Свободна жена. Обучена за удоволствие. Дори един крал има своите нужди, а тя… тя не е ваша грижа, сир. Никога не бих навредил на Денерис. Никога.
— Подканвахте кралицата да опита скакалците. Чух ви.
— Мислех, че ще й харесат. — Хиздар отстъпи още крачка назад. — Люти и сладки едновременно.
— Люти и сладки — и отровни. Със собствените си уши чух как заповядахте на мъжете в ямата да убият Дрогон.