— В ямата това щеше да ти отсече ръката, старче.
— Не сме в ямата.
— Свали тази броня!
— Още не е късно да свалиш оръжие. Предай се.
— Умри — изкрещя Краз… но докато вдигаше аракха, върхът му остърга един от гоблените на стената. Това бе шансът, който чакаше сир Баристан. Замахна и разпра корема на бореца от ямите, парира аракха, щом се изтръгна от плата, и довърши Краз с бързо забиване в сърцето. Червата на бореца от ямите се хлъзнаха навън като кълбо мазни змиорки.
Селми отстъпи назад. Дългият меч в ръката му беше червен до средата. Чу хлипа на Кеза.
— Не бой се — каза старият рицар. — Няма да пострадаш, дете. Искам само краля.
Избърса меча си в копринената завеса, прекрачи в спалнята и намери Хиздар зо Лорак, четиринайсетия с това благородно име, свит зад един гоблен. Хленчеше.
— Пощади ме — замоли се Хиздар. — Не искам да умра.
— Никой не иска. Но всички умират. — Сир Баристан прибра меча в ножницата и вдигна Хиздар на крака. — Хайде. Ще те заведа в килията. — Бронзовите зверове вече трябваше да са обезоръжили Стоманената кожа. — Ще стоиш там, докато кралицата се върне. Ако нищо не се докаже против теб, няма да пострадаш. Имаш думата ми на рицар.
Хвана краля под мишницата и го изведе от спалнята. Чувстваше се странно замаян, почти пиян. „Бях кралски бранител. Какво съм сега?“
Миклаз и Драказ се бяха върнали с виното на Хиздар. Стояха на прага, притиснали каните до гърдите си, втренчени в трупа на Краз. Кеза още плачеше, а Йезен я утешаваше.
— В-ваше величество — заекна Миклаз, — благородният Резнак мо Резнак каза д-да ви к-кажа да дойдете веднага.
Момчето говореше на краля все едно сир Баристан изобщо го нямаше, все едно че нямаше мъртвец проснат на килима в локва кръв. „Скааз трябваше да арестува Резнак и да го държи, докато не се уверим във верността му. Какво е станало?“
— Къде да дойде? — попита сир Баристан момчето. — Къде иска сенешалът да иде негово величество?
— Ами… — Миклаз сякаш го видя чак сега. — На т-терасата, сир. Да види.
— Какво да види?
— Д-д-драконите. Драконите, сир.
„Седемте да са ни на помощ“, помисли старият рицар.
Укротителят на дракони
Нощта пълзеше с бавни черни стъпки. Часът на прилепа отстъпи на часа на змиорката, часът на змиорката — на часа на призраците. Принцът лежеше загледан в тавана и сънуваше буден, спомняше си, представяше си, въртеше се под ленената завивка с ум, възбуден от мисли за огън и кръв.
Най-сетне отчаян, че сънят му убягва, Куентин Мартел отиде в дневната, наля си чаша вино и я изпи в тъмното. Вкусът бе сладка утеха на езика му, тъй че запали свещ и си наля пак. „Виното ще ми помогне да заспя“, каза си, но знаеше, че това е лъжа.
Дълго се взираше в свещта, а след това остави чашата и вдигна дланта си над пламъка. Нужна му беше всяка трошица воля, за да я спусне, докато пламъкът я докосне, а когато я докосна, я дръпна рязко и извика от болка.
— Куентин, луд ли си?
„Не, просто уплашен. Не искам да горя.“
— Герис?
— Чух те, че стана.
— Не мога да заспя.
— Изгарянето ще те приспи ли? Чаша топло мляко и приспивна песничка може да помогнат. Или мога да те заведа до Храма на Грациите и да ти намерим момиче.
— Курва искаш да кажеш.
— Наричат ги Грации. В различни цветове са. Червените са тези, дето се чукат. — Герис седна срещу него. — Нашите септи трябва да възприемат този обичай, мен ако питаш. Забелязал ли си, че всички стари септи приличат на сушени сливи? Това прави благочестивият живот с хората.
Куентин погледна над терасата. Нощните сенки тъмнееха между дърветата. Чу тих шепот.
— Заваля ли? Твоите курви ще са си отишли.
— Не всички. В градините за удоволствие има малки стаички и те чакат там някой мъж да ги избере. Неизбраните трябва да останат, докато изгрее слънцето, самотни и пренебрегнати. Можем да ги утешим.
— Те могат да ме утешат, имаш предвид.
— И това също.
— Не тази утеха ми е нужна.
— Не съм съгласен. Денерис Таргариен не е единствената жена на света. Девствен ли искаш да умреш?
Куентин изобщо не искаше да умре. „Искам да се върна в Ирънууд и да целувам двете ти сестри, да се оженя за Гуинет Ирънууд, да гледам как става все по-красива, да имам дете от нея. Искам да яздя в турнири, да ходя на лов, да гостувам на мама в Нордос, да чета книгите, които ми праща татко. Искам Клетъс, Уил и майстер Кедри пак да са живи.“