— Мислиш ли, че Денерис ще е доволна, ако чуе, че съм спал с курва?
— Може би. Мъжете може да обичат девственици, но жените обичат мъж, който знае какво да прави в кревата. Това е като боравенето с меча. Иска тренировка, за да си добър.
Подигравката го ужили. Куентин никога не се беше чувствал толкова момче, колкото пред Денерис Таргариен, когато й поиска ръката. Мисълта да спи с нея го плашеше колкото драконите й. А ако не успееше да я задоволи?
— Денерис има любовник — отвърна той, сякаш се оправдаваше. — Баща ми не ме прати тук, за да забавлявам кралицата в кревата. Знаеш защо дойдохме.
— Не можеш да се ожениш за нея. Има си съпруг.
— Тя не обича Хиздар зо Лорак.
— Какво общо има любовта с брака? Един принц трябва да е по-разумен. Казват, че баща ти се е оженил по любов. Колко радост му е донесло това?
„Много малко.“ Доран Мартел и норвошката му жена бяха прекарали половината си брак разделени, а другата половина в караници. Беше единственото припряно нещо, което баща му бе направил в живота си, според някои, единственият път, когато бе послушал сърцето вместо ума си, и беше съжалил за това.
— Не всички рискове водят до провал — настоя той. — Това е моят дълг. Съдбата ми. — „Трябва уж да си ми приятел, Герис. Защо се подиграваш с надеждите ми? Имам си достатъчно съмнения и без да наливаш масло в огъня на страха ми.“ — Това ще е моето велико приключение.
— Във великите приключения героите мрат.
Прав беше. Героят тръгваше с приятели и съратници, излагаше се на опасности, връщаше се победоносно. Само че някои от спътниците му изобщо не се връщаха. „Но героят никога не умира. Трябва да съм героят.“
— Трябва ми само кураж. Нали не искаш Дорн да ме запомни с провал?
— Дорн едва ли ще запомни задълго някой от нас.
Куентин изсмука петното изгоряло на дланта си.
— Дорн помни Егон и сестрите му. Дракони не се забравят лесно. И Денерис ще запомнят.
— Не и ако умре.
— Тя е жива. — „Трябва да е жива.“ — Изгубена е, но мога да я намеря. — „И тогава ще ме погледне, както гледа наемника си. След като се докажа достоен за нея.“
— На гърба на дракон ли?
— Яздя от шестгодишен.
— И са те хвърляли два-три пъти. Коне, не дракони.
— Това никога не ме е спирало да ги яхна пак.
— Никога не си падал от хиляда стъпки обаче — изтъкна Герис. — А и конете не правят ездачите си на въглен.
„Знам опасностите.“
— Не искам да те слушам повече. Намери кораб и бягай у дома, Герис. — Принцът стана, духна свещта и легна в прогизналите от пот ленени чаршафи. „Трябваше да целуна една от близначките на Пийвода, или може би и двете. Трябваше да ги целуна, докато можех. Трябваше да ида до Норвос да видя мама и родното й място, за да разбере, че не съм я забравил.“ Чуваше ромоленето на дъжда навън.
Дойде и часът на вълка. Дъждът плющеше, студен и проливен. Тухлените улици на Мийрийн скоро щяха да се превърнат в реки. Тримата дорнци закусиха в предутринния студ — скромна закуска с плодове, хляб и сирене, полята с козе мляко. Герис понечи да си налее вино, но Куентин го спря.
— Никакво вино. Ще има достатъчно време за пиене след това.
— Дано — каза Герис.
Големия мъж надникна навън и каза:
— Знаех си, че ще вали. Кокалите ме боляха нощес. Винаги болят преди дъжд. На драконите няма да им хареса това. Огън и вода не се смесват, факт. Напалиш си хубав огън, а после дъждът запикае отгоре му и го гаси.
Герис се изкиска.
— Драконите не са от дърво, Арч.
— Някои са. Старият крал Егон, похотливият, е направил дървени дракони, за да ни завладее с тях. Зле са свършили обаче.
„И това може да свърши зле“, помисли принцът. Глупостите и провалите на Егон Недостойния не го засягаха, но беше пълен със съмнения и опасения. От дърдоренето на приятелите му само го заболяваше главата. „Те не разбират. Може да са дорнци, но аз съм Дорн. След години, когато ще съм умрял, това ще е песента, която ще пеят за мен.“ Надигна се рязко.
— Време е.
Приятелите му станаха. Сир Арчибалд допи чашата си козе мляко и избърса с ръка капките от горната си устна.