Сир Арчибалд оглеждаше кисело колата.
— Ще стигне ли да побере дракон?
— Би трябвало. Побира два вола. — Трупоубиеца беше облечен като Бронзов звяр, нашареното му от белези лице бе скрито зад маска на кобра, но любимият му черен аракх на бедрото го издаваше. — Казаха ни, че тези зверове са по-малки от чудовището на кралицата.
— Ямата е забавила растежа им. — Според прочетеното от Куентин същото беше станало в Седемте кралства. Никой от драконите, родени и отгледани в Драконовата яма на Кралски чертог, не бе достигал големината на Вхагар или Мераксес, още по-малко на Черния ужас, чудовището на крал Егон. — Взехте ли достатъчно вериги?
— Колко дракона имаш? — рече Хубавата Мерис. — Имаме вериги за десет, скрити под месото.
— Добре. — Куентин се чувстваше замаян. Нищо от това като че ли не беше съвсем истинско. В един момент му приличаше на игра, в следващия — на кошмар, на лош сън, в който се оказва, че отваря тъмна врата и знае, че от другата страна го очаква ужас и смърт, но някак си е безсилен да се спре. Дланите му бяха станали хлъзгави от пот. Избърса ги в крачолите и каза: — При ямата ще има още стражи.
— Знаем — каза Герис.
— Трябва да сме готови за тях.
— Готови сме — отвърна Арч.
Коремът го присви. Изпита внезапна нужда да опразни червата си, но знаеше, че не могат да спрат.
Вървяха след него: Герис и Големия мъж, Мерис, Каго и другите Брулени от вятъра. Двама от наемниците бяха извадили арбалети.
След конюшните приземният етаж на Великата пирамида се превърна в лабиринт, но Куентин Мартел беше минавал оттук с кралицата и помнеше пътя. Минаха под три огромни тухлени арки, след това надолу по стръмна каменна рампа към дълбоките подземия, покрай тъмниците, залите за мъчение и две дълбоки щерни. Стъпките им кухо отекваха от стените, колата трополеше зад тях.
Най-сетне пред тях се издигнаха тежки железни врати, проядени от ръжда и застрашителни, затворени с верига, всяка брънка от която беше дебела като мъжка ръка. Дори само големината и дебелината на вратите бяха достатъчни, за да накарат Куентин Мартел да се усъмни в разумността на начинанието им. Нещо по-лошо, и двете крила явно бяха изкривени отвътре от нещо, опитвало се да излезе. Дебелото желязо беше пропукано и нацепено на три места, а горният ъгъл на лявото крило изглеждаше отчасти разтопен.
Вратата се пазеше от четирима Бронзови щитове. Трима държаха дълги копия. Четвъртият, сержантът, беше въоръжен с къс меч и кама. Маската му бе изкована във формата на глава на базилиск. Другите трима бяха маскирани като насекоми.
„Скакалци“, осъзна Куентин. И каза:
— Куче.
Сержантът се вцепени.
Само това бе достатъчно, за, да подскаже на Куентин, че нещо не е наред.
— Дръжте ги — изграчи той, докато Базилиска посягаше към меча си.
Бърз беше сержантът. Големия мъж бе още по-бърз. Хвърли факлата по най-близкия скакалец, посегна зад гърба си и измъкна бойния чук. Базилиска още не бе извадил меча от кожената ножница, когато чукът го натресе в слепоочието и изпращя през тънката бронзова маска, през плътта и костта отдолу. Сержантът залитна, коленете му се огънаха и той се свлече на пода.
Куентин зяпна стъписано, коремът му закипя. Оръжието му все още беше в ножницата. Не беше успял дори да посегне за него. Очите му бяха приковани в издъхващия сержант. Падналата факла гаснеше на пода и всички сенки подскачаха и се извиваха в чудовищна пародия на гърчовете на умиращия. Принцът така и не видя идващото към него копие на единия пазач, но Герис скочи към него и го избута настрани. Върхът на копието все пак остърга бузата на лъвската му глава и едва не отпра маската от лицето му. „Щеше да мине направо през гърлото ми“, помисли той замаян.
Наемниците изригнаха от сенките и един от стражите зяпна към тях достатъчно дълго, та Герис да влезе под копието му. Заби меча си под бронзовата маска и през гърлото му, а от гърдите на втория скакалец изникна металната стрела на арбалет.
Последният пазач хвърли копието си.
— Предавам се. Предавам се.
— Не. Ще умреш. — Каго отсече главата му с един замах на аракха си, валирианската стомана се хлъзна през плът, кост и сухожилие все едно, че бяха лой. — Много шум — измърмори той недоволно. — Сигурно са ни чули.
— Куче — каза Куентин. — Днешната дума трябваше да е куче. — Защо не ни пуснаха? Казаха ни…
— Казаха ти, че този твой план е безумен, забрави ли? — прекъсна го Хубавата Мерис. — Хайде, прави за каквото си дошъл.