„Драконите — помисли принц Куентин. — Да. Дойдохме за драконите.“ Имаше чувството, че ще повърне. „Какво правя тук? Татко, защо? Четирима убити за четири мига, и за какво?“
— Огън и кръв — прошепна той, — огън и кръв. — Кръвта се изливаше в краката му и попиваше в тухления под. Огънят бе зад вратите. — Веригите… нямаме ключ…
— Имам ключ — каза Арчи и замахна с чука. Разхвърчаха се искри. После още веднъж, и още веднъж. На петия удар ключалката се разби и веригите се свлякоха с толкова силно дрънчене, че сигурно се чу в цялата пирамида. — Докарайте колата. — Драконите щяха да са по-кротки нахранени. „Да се натъпчат с овъглено говеждо.“
Арчибалд Ирънууд сграбчи железните крила и ги дръпна. Ръждясалите панти изскърцаха така, че да събудят всички, които още не се бяха събудили от чупенето на ключалката. Отвътре ги лъхна зной, натежал от миризмите на пепел, сяра и изгорено месо.
Зад вратите беше черно, навъсена адска тъмнина, която изглеждаше жива, заплашваща и гладна. Куентин усети, че има нещо в този мрак, свито на кълбо и чакащо. „Воине, дай ми кураж“, помоли се наум. Не искаше да прави това, но не виждаше друг начин. „Иначе защо Денерис трябваше да ми покаже драконите? Иска да се докажа пред нея.“ Герис му подаде факла и той пристъпи вътре.
„Зеленият е Регал, белият Визерион — напомни си. — Използвай имената им, заповядай им, говори им спокойно, но строго. Овладей ги, както Денерис овладя Дрогон в ямата.“ Момичето беше само, облечено само в тънка коприна, но безстрашно. „Не трябва да ме е страх. Тя го направи, значи и аз мога.“ Главното беше да не покаже никакъв страх. „Животните могат да надушват страха, а драконите…“ Какво знаеше за драконите? „Какво знае който и да е човек за драконите? Нямало ги е на света от над сто години.“
Ръбът на ямата беше малко по-напред. Куентин запристъпва бавно, вдигнал факлата. Стените, подът и таванът изпиваха светлината. „Овъглени са — осъзна той. — Изгорени до черно тухли, ронят се на пепел.“ Въздухът ставаше по-горещ с всяка стъпка. Започна да се поти.
Две очи се извисиха пред него.
Бронзови бяха, и по-блестящи от излъскани щитове, грееха със собствена топлина, изгаряха зад облака дим, лъхащ от ноздрите на дракона. Светлината на факлата обля тъмнозелени люспи, зеленото на мъх в дълбоки лесове по здрач, малко преди да угасне последната светлина. Драконът отвори устата си и блъвна светлина и зной. Зад ограда от остри черни зъби Куентин зърна грееща пещ, мъждукане на тлеещ огън, сто пъти по-ярък от пламъка на факлата. Драконовата глава беше по-голяма от конска, а вратът се изпъваше и изпъваше, развиваше се като огромно влечуго, докато главата се вдигаше, докато двете сияещи бронзови очи го зяпнаха отгоре.
„Зелен — помисли принцът. — Люспите му са зелени.“
— Регал. — Гласът му излезе на накъсано крякане. „Жаба — помисли той. — Отново се превръщам в Жабок.“ — Храната — изкряка. — Дайте храната.
Арч хвана едната овца за двата крака, завъртя я и я метна в ямата.
Регал я хвана във въздуха. Главата му изплющя настрани и от челюстите му изригна огнен стълб, буря от оранжево-жълт огън, прошарен със зелени жилки. Овцата пламна още преди да започне да пада. Зъбите на дракона щракнаха. Ореол от пламъчета все още блещукаше по тялото. Замириса на горяща вълна и сяра. „Драконовата воня.“
— Мислех, че са два — каза Големия мъж.
„Визерион. Да. Къде е Визерион?“ Принцът наведе факлата над ямата. Видя как зеленият дракон разкъса димящия труп на овцата, опашката му замаха наляво-надясно. Около врата му се виждаше дебел железен нашийник с три стъпки провиснала скъсана верига. Останалите брънки бяха разпилени по пода на ямата между почернели кости — извит полуразтопен метал. „Регал беше окован за стената и пода, когато бях тук — спомни си принцът, — но Визерион висеше от тавана.“ Отстъпи, вдигна факлата и погледна нагоре.
В първия миг видя само почернелите тухлени сводове, опърлени от драконовия огън. А после се посипа пепел — нещо там мърдаше. „Направил си е пещера. Изровена в тухлите.“ Основите на Великата пирамида на Мийрийн бяха невероятно дебели, за да поддържат тежестта на огромната конструкция. Дори вътрешните стени бяха три пъти по-дебели от крепостните стени на който и да е замък. И Визерион си беше изровил дупка в тях с пламък и нокти, дупка достатъчно голяма, за да спи в нея.
„А ние току-що го събудихме.“ Видя как нещо подобно на огромна змия се разгъна в стената там, където тя се извиваше, за да се превърне в таван. Още пепел се посипа и се откърти парче тухла. А след това се появи рогатата глава на дракона и очите му грейнаха в тъмното като два златни въглена. Изпъващите му се криле запращяха.