Със своите мъртви се отнесоха по-грижливо. Зашиха телата им в платно и ги спуснаха с баласт от камъни, за да потънат по-бързо. Капитанът на „Чучулига“ каза молитва за душите им, а после се обърна към дорнските си пътници — бяха останали трима от шестимата, качили се на борда в Дъсченото градче. Дори Големия мъж беше излязъл, пребледнял и болнав, едва се държеше на краката си, изтътри се горе от дълбините на корабния трюм, за да отдаде последна почит.
— Някой от вас трябва да каже няколко думи за мъртвите ви, преди да ги предадем на морето — рече капитанът. Герис се бе подчинил и лъга с всяка дума, понеже не смееше да каже истината кои са и за какво са дошли.
„Не трябваше да свършат така.“
— Това ще е история, която ще разправяме на внуците си — беше заявил Клетъс в деня, когато тръгнаха. А Вил отвърна:
— Приказка, която ще разправяме на кръчмарските курвета, имаш предвид. С надеждата да си вдигнат полите.
Клетъс го плесна по гърба.
— За внуци ти трябват деца. За деца трябва да ти вдигнат някоя пола.
По-късно, в Дъсченото градче, дорнците бяха вдигали тостове за бъдещата невяста на Куентин, правеха си мръсни шеги за предстоящата брачна нощ и приказваха за нещата, които щяха да видят, за подвизите, които щяха да извършат, за славата, която щяха да спечелят. „Спечелиха само чувал от корабно платно с по един камък вътре.“
Колкото и да скърбеше за Вил и Клетъс, Куентин най-остро усещаше загубата на майстера. Кедри владееше съвършено езиците на всичките Свободни градове, дори нечистия гхискарски, който говореха хората по бреговете на Робския залив.
— Майстер Кедри ще ви придружи — каза баща му в нощта, когато се разделиха. — Слушай съветите му. Посветил е половината си живот на проучването на деветте Свободни града.
Куентин се питаше дали нямаше да им е много по-лесно, ако той беше още с тях да ги напътства.
— Майка си съм готов да продам за малко ветрец — каза Герис, докато колата се провираше през пристанищните тълпи. — Влажно е като путката на Девата, а още няма и пладне. Мразя го този град.
Куентин също го мразеше. Потискащо влажната жега на Волантис изсмукваше силата му и го караше да се чувства мръсен. Най-лошото беше, че нощта нямаше да донесе облекчение. По високите ливади на север от именията на лорд Ирънууд въздухът винаги беше свеж и прохладен след мръкване, колкото и горещ да е бил денят. Не и тук. Във Волантис нощите бяха почти толкова горещи, колкото дните.
— Утре „Богинята“ ще отплава за Нови Гхиз — напомни му Герис. — Това поне ще ни доведе по-близо.
— Нови Гхиз е остров и пристанището му е много по-малко от това. По-близо ще сме, да, но може да заседнем там. А и Нови Гхиз се е съюзил с Юнкай. — Тази новина не беше изненадала Куентин. Нови Гхиз и Юнкай бяха гхискарски градове. — Ако и Волантис се съюзи с тях…
— Трябва да намерим кораб от Вестерос — предложи Герис. — Някой търговски от Ланиспорт или Староград.
— Малко идват толкова далече, а които напълнят трюмовете си с коприна и подправки от Нефритеното море, обръщат греблата си към дома.
— Може би браавоски кораб? Говорят за пурпурни платна чак до Асшаи и островите на Нефритеното море.
— Браавосците са потомци на избягали роби. Не търгуват в Робския залив.
— Имаме ли достатъчно злато да купим кораб?
— А кой ще го кара? Ти ли? Аз? — Дорнците изобщо не бяха добри мореплаватели. Не и откакто Нимерия бе изгорила своите десет хиляди кораба. — Моретата около Валирия са опасни и пълни с корсари.
— До гуша ни дойде от корсари. Хайде да не купуваме кораб.
„За него това все още е просто игра — осъзна Куентин. — Също като онзи път, когато ни поведе шестимата горе в планината да намерим старата бърлога на Краля лешояд.“ Не беше в характера на Герис Пийвода да си представи, че може да се провалят, още по-малко — че може да загинат. Дори смъртта на трима приятели не бе успяла да го вразуми. „Оставя го за мен. Знае, че моят характер е точно толкова предпазлив, колкото неговият е дързък.“
— Може би Големия мъж е прав — каза Герис. — Пикай му на морето. Можем да довършим пътуването по суша.