Всички планове на Куентин се изпариха. Чу как Каго Трупоубиеца завика нещо на наемниците си. „Веригите, праща ги да донесат веригите“, помисли дорнският принц. Планът беше да нахранят зверовете и да ги оковат, щом задремят заситени, точно както беше направила кралицата. Един дракон, а още по-добре — и двата.
— Още месо — каза Куентин. „Щом се нахранят, ще станат лениви.“ Виждал беше, че става така със змии в Дорн, но тук, с тези чудовища… — Донесете… донесете…
Визерион изригна от тавана, светлите му кожени криле се разгънаха и се разпериха широко. Провисналите от врата му вериги се разлюляха. Пламъкът му лумна над ямата, светлозлат стълб, прошарен с червено и оранжево, и спареният въздух изригна на облак гореща пепел и сяра, а белите криле биеха и биеха.
Нечия ръка стисна Куентин за рамото. Факлата се изплъзна от ръката му, отскочи от пода и пропадна надолу в ямата. Той се обърна и се озова лице в лице с бронзова маймуна. „Герис.“
— Куентин, няма да стане така. Много са диви, много са…
Драконът се спусна надолу между дорнците и вратата с грохот, от който щяха да побегнат и сто лъва. Главата му се завъртя, докато оглеждаше натрапниците — дорнците, Брулените от вятъра, Каго. Последно и най-дълго се загледа в Хубавата Мерис, душеше. „Тя е жена — осъзна Куентин. — Знае, че е женска. Търси Денерис. Иска майка си и не разбира защо не е тук.“
Куентин се издърпа от ръката на Герис.
— Визерион. — „Белият е Визерион.“ За миг се уплаши да не е сбъркал. — Визерион — извика отново Куентин и заопипва за бича на колана си. „Тя укроти черния с едно перване. Трябва да направя същото.“
Драконът знаеше името си. Главата му се обърна и погледът му се задържа на дорнския принц за три дълги мига. Ярък огън гореше зад лъсналите черни ками на зъбите му. Очите му бяха езера от разтопено злато, от ноздрите му излизаше дим.
— Долу — каза Куентин. А после се закашля. Въздухът бе наситен с пушек и вонята на сяра го задавяше.
Визерион загуби интерес. Обърна се отново към Брулените от вятъра и се спусна към вратата. Може би бе помирисал кръвта на мъртвите стражи или месото в каруцата. Или пък просто бе видял, че пътят е отворен.
Куентин чу виковете на наемниците. Каго им викаше да донесат веригите, а Хубавата Мерис крещеше на някого да се дръпне. Драконът се движеше тромаво по земята, като пълзящ на лакти и колене човек, но по-бързо, отколкото дорнският принц можеше да повярва. Брулените от вятъра не успяха да се отдръпнат навреме от пътя му и Визерион им налетя с рев. Куентин чуваше дрънченето на вериги, после звън на тетива на арбалет.
— Не — изкрещя той, — не, недей, недей. — Но беше много късно. „Глупак“, остана му време само да помисли, когато металната стрела рикошира от врата на Визерион и изчезна в тъмното. Резка от пламък блесна по дирята й — драконова кръв, грейнала златночервена.
Драконовите зъби стиснаха врата на стрелеца. Мъжът носеше маска на Бронзов звяр, страховито подобие на тигър. Когато пусна оръжието, за да се опита да разтвори челюстите на Визерион, от устата на тигъра блъвна пламък. Очите на мъжа се пръснаха с тихо изпукване, а бронзът около тях потече. Драконът изтръгна гръкляна на наемника и го изгълта, докато горящият труп се свличаше на пода. Другите Брулени от вятъра вече бягаха. Беше повече, отколкото можеше да понесе и Хубавата Мерис. Рогатата глава на Визерион се завъртя към тях, но след миг той сякаш забрави наемниците и откъсна нова мръвка от мъртвия — от крака този път.
— Визерион — извика Куентин. Можеше да го направи, щеше да го направи, баща му го беше пратил на другия край на света да го направи и той нямаше да го провали. — ВИЗЕРИОН! — Плесна с бича във въздуха и пукотът отекна от почернелите стени.
Бялата глава се надигна. Огромните златни очи се присвиха. Струйки дим закръжиха нагоре от ноздрите на дракона.
— Долу — заповяда принцът. „Не трябва да му позволя да подуши страха ми.“ — Долу, долу, долу! — Замахна с бича и перна дракона по муцуната. Визерион изсъска.
И тогава го лъхна горещ вятър, и чу хрущенето на кожени криле, а въздухът беше пълен с пепел и въглени, и чудовищен рев заотеква от черните овъглени тухли, и той чу обезумелите викове на приятелите си. Герис го викаше, отново и отново, а Големия мъж ревеше: