— Глупашка надежда. — Джон се обърна и я остави.
Кожите чакаше вън на двора.
— Торег се е върнал — съобщи той, щом Джон се появи. — Баща му е настанил хората си в Дъбов щит и ще се върне днес следобед с осемдесет бойци. Какво каза брадатата кралица?
— Нейно величество не може да осигури помощ.
— Твърде заета е да си скубе космите по брадичката, а? — Кожите се изплю. — Все едно. Мъжете на Тормунд и нашите ще стигнат.
„Ще стигнат да отидем дотам, може би.“ Пътуването обратно притесняваше Джон Сняг. На връщане щяха да ги бавят хилядите от свободния народ, много от които болни и прегладнели. „Река от хора, която се движи по-бавно от ледена река.“ Това щеше да ги направи уязвими. „Мъртви твари в горите. Мъртви твари във водите.“
— Колко мъже са достатъчно? — попита той Кожите. — Сто? Двеста? Петстотин? Хиляда? — „Повече ли трябва да взема, или по-малко?“ По-малък обходен отряд щеше да стигне по-бързо до Хардхоум… но каква полза от мечовете, ако не носеха храна? Майка Къртица и хората й вече бяха на ръба да ядат мъртвите си. За да ги нахрани, трябваше да вземе коли и фургони, и товарни животни, които да ги теглят — коне, волове, кучета. Вместо да летят през горите, щяха да са осъдени да пълзят. — Много неща все още трябва да се решат. Разнеси вестта. Искам всички челни мъже да се съберат в Залата на щитовете, когато започне вечерният страж. Тормунд трябва да се е върнал дотогава. Къде мога да намеря Торег?
— При малкото чудовище най-вероятно. Хвърлил е око на една от дойките, чувам.
„Хвърлил е око на Вал. Сестра й беше кралица, защо не и тя?“ Тормунд някога си бе наумил да стане крал отвъд Вала, преди Манс да го надвие. Торег Високия като нищо можеше да мечтае за същото. „По-добре той, отколкото Герик Кралската кръв.“
— Остави го — каза Джон. — Ще говоря с него по-късно. — Погледна над Кралската кула. Валът беше мътнобял, небето отгоре — още по-бяло. „Снежно небе.“ — Само се моли да не ни връхлети друга буря.
Мъли и Бълхата трепереха на пост пред оръжейната.
— Не трябваше ли да сте вътре при този вятър? — попита Джон.
— Щеше да е добре, милорд — отвърна Фулк Бълхата, — но вълкът ви днес не е в настроение за компания.
Мъли се съгласи.
— Опита се да ме ухапе.
— Дух?! — Джон се стъписа.
— Освен ако ваше благородие няма и друг вълк, да. Никога не го бях виждал такъв, милорд. Съвсем подивял, искам да кажа.
Прав беше, както се увери самият Джон, щом се пъхна през открехнатата врата. Голямото бяло вълчище не искаше да лежи спокойно. Крачеше от единия край на оръжейната до другия, покрай студената ковачница и обратно.
— Спокойно, Дух — извика Джон. — Долу. Седни, Дух. Долу! — Но когато посегна да го докосне, вълкът настръхна и се озъби. „Заради онзи проклет глиган е. Дори тук Дух надушва миризмата му.“
Гарванът на Мормон също май се беше възбудил.
— Сняг — изграчи птицата. — Сняг, сняг, сняг. — Джон го пропъди с ръка, накара Сатена да разпали огъня, а след това го прати за Боуен Марш и Отел Ярвик. — Донеси и греяно вино.
— Три чаши ли, милорд?
— Шест. Мъли и Бълхата също имат нужда от нещо топло. И за теб донеси.
След като Сатена излезе, Джон седна и отново огледа картите на земите северно от Вала. Най-бързият път до Хардхоум беше покрай брега… от Източен страж. Горите близо до морето бяха по-рехави, теренът — повече низини, хълмчета и солени блата. А когато завиеха есенните бури, по брега падаше повече лапавица, град и смразяващ дъжд, отколкото сняг. „Великаните са при Източен страж, а Кожите казва, че някои ще помогнат.“ От Черен замък пътят бе по-труден, през недрата на омагьосаната гора. „Щом снегът при Вала е толкова дълбок, колко ли по-лошо ще е там?“
Марш влезе намръщен, сумтеше недоволно. Ярвик беше още по-кисел.
— Пак буря — заяви Първият строител. — Как да работим в това? Трябват ми повече строители.
— Използвай хора от свободния народ — предложи Джон.
Ярвик поклати глава.
— Повече неприятности, отколкото полза от тях. Тромави, невнимателни, мързеливи… намират се добри дърводелци, не отричам, но зидари трудно, а ковач — нито един. Здрави гърбове, но не правят каквото им кажеш. И ние, с всичките тия развалини, да ги направим пак укрепления. Не може да стане, милорд. Истина ви казвам. Не може да стане.
— Ще стане. Или ще живеят в развалини.
Един лорд имаше нужда от мъже около себе си, мъже, на които да разчита за честен съвет. Марш и Ярвик не бяха подлизурковци и това беше добре… но и не помагаха кой знае колко. Все повече и повече усещаше, че знае какво ще кажат, преди да ги е попитал.