Креган зарита пазачите, когато влязоха, блъскаше ги, дори се опитваше да хапе. Но беше изнемощял от студа, а мъжете на Джон бяха по-едри, по-млади и по-силни. Измъкнаха го навън и го повлякоха през снега към новия му затвор.
— Какво ще нареди лорд-командирът да направим с труповете? — попита Марш, след като преместиха живите.
— Оставете ги.
Ако бурята ги погребеше, толкова по-добре. Щеше да се наложи да ги изгори рано или късно, несъмнено, но засега бяха оковани с железни вериги в килиите си. Това, както и че бяха мъртви, трябваше да е достатъчно, за да не създават проблеми.
Тормунд Ужаса на великаните пристигна малко след това. Само петдесет души като че ли бяха дошли с него, вместо осемдесетте, обещани на Кожите, но Тормунд не случайно го наричаха и Тормунд Гръмката дума. Беше зачервен и изрева за рог вино и нещо горещо за ядене. Имаше лед в брадата, а и мустаците му бяха започнали да хващат кора.
Някой вече беше казал на Гръмовния юмрук за Герик Кралската кръв и новата му титла.
— Крал на диваците ли? — ревна Тормунд. — Ха! Крал на косматия ми гъз по-скоро.
— Имаше доста царствен вид — каза Джон.
— Има малка червена пишка освен оная червена брада, това има. Реймън Червената брада умря със синовете си при Дълго езеро, убит от твоите проклети Старки и Пияния великан. Не и малкият брат обаче. Питал ли си се някога защо го наричат Червения гарван? — Устата на Тормунд се разцепи в зъбата усмивка. — Пръв избяга от битката тоя. Имаше песен след това. Певецът трябваше да намери рима за „от страх насран“, ама не успя… — Обърса си носа. — Щом рицарите на кралицата ти искат ония негови щерки, да ги взимат, тяхна си работа.
— Щ-щерки — изкъркори гарванът на Мормон. — Щ-щерки, щ-щерки.
Това отново разсмя Тормунд.
— Виж, това му се вика умна птица. Колко искаш за него, Сняг? Син ти дадох, най-малкото, което можеш да направиш, е да ми го дадеш тоя проклет гарван.
— Бих ти го дал — отвърна Джон. — Но най-вероятно ще го изядеш.
Тормунд отново зарева.
— Ядеш — каза гарванът мрачно и плесна с черните си криле. — Г-жито? Г-жито? Г-жито?
— Трябва да поговорим за обхода — каза Джон. — Искам да сме на един ум в Залата на щитовете, трябва да… — Спря, защото Мъли надникна през открехнатата врата и съобщи, че Клидас е донесъл писмо.
— Да ти го остави. Ще го прочета по-късно.
— Както кажете, милорд, само че… Клидас не изглеждаше много на себе си… беше повече бял, отколкото розов, ако ме разбирате… и трепереше.
— Черни криле, черни слова — измърмори Тормунд. — Така казвате вие коленичещите, нали?
— Казваме също: „Студ ли те е, пускай кръв, гориш ли — пирувай“ — отвърна му Джон. — Казваме: „Никога не пий с дорнци, когато луната е пълна.“ Много неща казваме.
Мъли също добави лептата си:
— Баба ми пък казваше: „Летните приятели ще се стопят като летен сняг, но зимните приятели са вечни.“
— Предлагам да приключим с мъдростите засега — каза Джон Сняг. — Доведи Клидас, ако обичаш.
Мъли не грешеше. Старият стюард трепереше и лицето му беше бяло като снега навън.
— Знам, че е глупаво, милорд, но… това писмо ме плаши. Вижте. „Копеле“ беше единствената дума, изписана отвън на свитъка. „Не лорд Сняг или Джон Сняг, или лорд-командир.“ Просто „Копеле“. А писмото бе запечатано с твърд розов восък.
— Прав беше, че дойде веднага — каза Джон. „Прав си, че си се уплашил.“ Счупи печата, разви пергамента и прочете:
„Фалшивият ви крал е мъртъв, копеле. Той и цялата му войска бяха размазани в седемдневна битка. Магическият му меч е у мен. Кажи го на червената му курва.
Приятелите на фалшивия ви крал са мъртви. Главите им са набучени на стените на Зимен хребет. Ела ги виж, копеле. Фалшивият ви крал излъга, както и ти. Каза на света, че си изгорил Краля отвъд Вала. Вместо това го прати в Зимен хребет да открадне невястата ми.
Ще си върна невястата. Ако искаш да си върнеш Манс Райдър, ела си го вземи. Държа го в клетка да го види целият Север, доказателство за лъжите ти. Клетката е студена, но съм му направил топло наметало от кожите на шестте курви, които дойдоха с него в Зимен хребет.