Искам си невястата. Искам кралицата на фалшивия крал. Искам дъщеря му и червената му вещица. Искам дивашката му принцеса. Искам малкия му принц, дивашкото бебе. И искам моя Смрад. Прати ми ги, копеле, и няма да притеснявам нито теб, нито черните ти врани. Не ми ли ги предадеш, ще ти изтръгна сърцето, копеле, и ще го изям.“
Беше подписано:
— Сняг? — каза Тормунд Ужаса на великаните. — Изглеждаш все едно, че проклетата глава на баща ти току-що се изтъркаля от тая хартия.
Джон Сняг не отговори веднага.
— Мъли, помогни на Клидас да се прибере в стаята си. Нощта е тъмна, а и пътеките са хлъзгави от снега. Сатен, отиди с тях. — Подаде писмото на Тормунд. — Ето, виж сам.
Дивакът изгледа писмото подозрително и му го върна.
— Гадно изглежда… Но Тормунд Гръмовен юмрук имаше да прави по-добри неща, вместо да се учи да си говори с хартии. Никога нямат да кажат нещо добро, нали така?
— Рядко — съгласи се Джон Сняг. „Черни криле, черни слова.“ Може би все пак в старите поговорки имаше повече истина, отколкото си мислеше. — Пратено е от Рамзи Сняг. Ще ти прочета какво е написал.
Когато свърши, Тормунд подсвирна.
— Ха. Шибана работа, вярно. Какво беше онова за Манс? В клетка го държал, тъй ли? Как, когато стотици видяха, че червената ви вещица го изгори?
„Онова беше Дрънчащата ризница — за малко да каже Джон. — Беше магия. Илюзия, както го нарече тя.“
— Мелисандра… — „Погледни небето“, бе казала. Остави писмото на масата. — Гарван и буря. Тя видя, че идва. — „Когато получиш отговорите си, повикай ме.“
— Може пък да са лъжи. — Тормунд се почеса по брадата. — Ако имах едно хубаво гъше перо и шише мастило, можех да напиша, че членът ми е дълъг и дебел колкото ръката ми, обаче това няма да го направи толкав, нали?
— Той държи Светлоносец. Говори за глави на стените на Зимен хребет. Знае за жените на копието и броя им. — „Знае за Манс Райдър.“ — Не. Тук има истина.
— Няма да кажа, че грешиш. Какво смяташ да правиш, врано?
Джон сгъна пръстите на дясната си ръка. „Нощният страж не взима страна.“ Стисна юмрук и го отпусна. „Това, което предлагате, е ни повече, ни по-малко измяна.“ Помисли за Роб, за снежинките, стапящи се в косата му. „Убий момчето и нека се роди мъжът.“ Помисли за Бран, как се катери, пъргав като маймунка. За Рикон, останал без дъх от смях. За Санса, как гали козината на Лейди и си пее тихо. „Нищо не знаеш, Джон Сняг.“ Помисли за Аря, за косата й, оплетена като птиче гнездо. „Направил съм му топло наметало от кожите на шестте курви, които дойдоха с него в Зимен хребет. Искам си невястата. Искам си невястата. Искам си невястата…“
— Мисля, че ще трябва да променим плана — каза Джон Сняг.
Обсъждаха го близо два часа.
Коня и Рори бяха сменили Бълхата и Мъли при вратата на оръжейната.
— С мен — каза им Джон, когато дойде време. Дух също поиска да тръгне с тях, но когато застъпва тихо по петите им, Джон го сграбчи за врата и го натика обратно вътре. Борок можеше да е сред събралите се в Залата на щитовете. Последното, което му трябваше точно сега, беше вълкът му да налети на глигана на превъплъщенеца.
Залата на щитовете бе една от най-старите части на Черен замък, дълга и проветрива зала за пирове от тъмен камък, дървените тавански греди бяха почернели от столетия дим. Когато Нощният страж бил много по-голям, по стените й били накачени редици ярко оцветени дървени щитове. Тогава, както и сега, щом някой рицар обличал черното, се отказвал от предишния си герб, за да вземе простия черен щит на братството. И изоставените щитове се окачвали в Залата на щитовете.
Стотици и стотици рицари означаваше стотици и стотици щитове. Ястреби и орли, дракони и грифони, слънца и елени, вълци, мантикори, бикове, дървета и цветя, арфи, копия, раци и кракени, червени лъвове и златни лъвове, и пъстри лъвове, бухали, агнета, девици и тритони, жребци, звезди, токи и торкви, одрани мъже и обесени мъже, и изгорени мъже, брадви, дълги мечове, костенурки, мечки, пачи пера, паяци и змии, и скорпиони, и стотици още хералдически символи бяха красили стените на Залата на щитовете, грейнали в повече цветове, отколкото всяка дъга можеше да мечтае.
Но когато умреше рицар, сваляха щита му, за да отиде с него на погребалната клада или в гробницата му, а през годините и столетията все по-малко и по-малко рицари бяха обличали черното. Дошло беше време, когато вече нямаше смисъл рицарите да се хранят отделно. Залата на щитовете бе изоставена. Като за трапезна зала, имаше много да се желае — беше тъмна, мръсна, ветровита и трудно се стопляше зиме, мазетата й гъмжаха от плъхове, таванските греди бяха проядени от червеи и обрасли с паяжина.