— Знаеш защо го казва — отвърна Куентин. — Той по-скоро ще умре, отколкото кракът му да стъпи на друг кораб. — Големия мъж страдаше от морската болест всеки ден по време на пътуването им. В Лис отидоха четири дни, докато възстанови силите си. Наложи се да вземат стаи в един хан и майстер Кедри да го напъха в легло и да го храни с бульон и отвари, докато поне малко розовина се върне на страните му.
Вярно беше, че можеха да идат до Мийрийн по суша. По старите валириански пътища. Драконови пътища, така наричаха хората големите каменни пътища на Свободните владения, но пътят източно от Волантис до Мийрийн си бе спечелил по-зловещо име — Демонския път.
— Демонският път е опасен и прекалено бавен — каза Куентин. — Веднага щом вестта стигне до Кралски чертог, Тивин Ланистър ще прати свои хора при кралицата. — Баща му беше убеден в това. — С ножове. Ако ни изпреварят…
— Да се надяваме, че драконите й ще ги надушат и ще ги изядат — отвърна Герис. — Е, щом не можем да намерим кораб и не даваш да яздим, бихме могли да вземем превоз обратно до Дорн.
„Да се върна в Слънчево копие победен, с подвита опашка?“ Разочарованието на баща му щеше да е по-голямо, отколкото Куентин можеше да понесе, а присмехът на Пясъчните змии щеше да е унищожителен. Доран Мартел беше поставил съдбата на Дорн в ръцете му. Не можеше да го провали.
От улицата се вдигаше гореща мараня. Хатаят трополеше и друсаше на стегнатите в железни обръчи колелета. Между складовете и кейовете покрай брега се редуваха дюкяни и сергии с всевъзможни стоки. Тук можеше да се купят пресни стриди, там — железни вериги и пранги, там пък — фигури киваси, изваяни от слонова кост и нефрит. Имаше и храмове, където моряците правеха жертвоприношения на чуждите богове, и „къщи с възглавнички“, от чиито балкони жени подвикваха на мъжете долу.
— Погледни ей онази там — сръга го Герис, докато минаваха покрай една къща с възглавнички. — Мисля, че е влюбена в теб.
„А колко струва любовта на курва?“ Честно казано, момичетата изнервяха Куентин, особено хубавичките.
Първия път, когато бе в Ирънууд, беше лапнал по Инис, най-голямата от дъщерите на лорд Ирънууд. Макар така и да не спомена за чувствата си, таеше мечтите си с години… до деня, в който я изпратиха да се венчае за сир Рион Алирион, наследника на Божия милост. Последния път, когато я видя, държеше момченце на гърдата си и друго, вкопчено в полите й.
След Инис бяха дошли близначките на Пийвода, две смугли млади девици, които обичаха да ходят на лов със соколи, да се катерят по скали и да карат Куентин да се изчервява. Едната му беше дала първата целувка, макар така и да не разбра коя беше. Като дъщери на оземлен рицар, близначките бяха с твърде низше потекло за женитба, но според Клетъс това не бе причина да спре да се целува с тях.
— След като се ожениш, може да вземеш едната за любовница. Или и двете, защо не?
Но Куентин измисли няколко причини „защо не“, тъй че оттогава се постара да отбягва близначките и втора целувка нямаше.
По-наскоро най-малката от дъщерите на лорд Ирънууд го беше взела да пообиколят из замъка. Гуинет бе едва на дванайсет, малко слабичко момиче, чиито тъмни очи и кафява коса я отличаваха в този дом на синеоки и русокоси. Беше умна обаче, и толкова приказлива, колкото и чевръста, и обичаше да казва на Куентин, че трябва да изчака да разцъфне, за да може да се омъжи за него.
Това беше преди принц Доран да го повика във Водните градини. А сега най-красивата жена на света го чакаше в Мийрийн и той беше решен да изпълни дълга си и да я вземе за своя невяста. „Няма да ми откаже. Ще уважи споразумението.“ На Денерис Таргариен щеше да й трябва Дорн, за да спечели Седемте кралства, а това означаваше, че щеше да й трябва той. „Не означава, че ще ме обича, обаче. Може да не ме хареса дори.“
Там, където реката се събираше с морето, улицата извиваше и покрай завоя се бяха струпали многобройни продавачи на животни. Предлагаха украсени със скъпоценни камъни гущери, гигантски намотани на кълба змии и пъргави маймунки с пъстри опашки и ловки розови длани.
— Може би на сребърната ти кралица ще й хареса маймуна — подхвърли Герис.
Куентин нямаше представа какво може да хареса Денерис Таргариен. Беше обещал на баща си да се върне с нея в Дорн, но все повече и повече се чудеше дали е подходящ за задачата.
„Изобщо не исках това.“
Отвъд широката синя ивица на Ройн се виждаше Черната стена, вдигната от валирианците още когато Волантис е бил само преден пост на империята им: огромен овал от споен камък, двеста стъпки висока и толкова дебела, че шест колесници с по четири коня можеха да препускат една до друга по нея, както правеха всяка година в чест на основаването на града. Другоземци, чужденци и освободени роби не се допускаха в Черната стена освен по покана на обитаващите вътре потомци на Старата кръв, които можеха да проследят потеклото си чак до самата Валирия.