Последен в залата с тежки стъпки влезе Белвас Силния.
Евнухът беше видял смъртта в лицето, толкова отблизо, че все едно я бе целунал по устните. Беше го белязала. Беше изгубил поне десетина кила от теглото си и тъмнокафявата кожа, която преди се изпъваше стегната по внушителните му гърди и корем, набраздена от сто стари белега, сега висеше на гънки, хлабава и отпусната като халат, скроен три пъти по-голям от тялото му. Стъпката му също се беше забавила и станала някак несигурна.
Все пак появата му зарадва сърцето на стария рицар. Някога бе прекосил света с Белвас Силния и знаеше, че може да разчита на него, ако се стигне до мечове.
— Белвас. Радваме се, че можеш да се присъединиш към нас.
— Бяла брада. — Белвас се усмихна. — Къде е черният дроб с лука? Белвас Силния не е толкова силен като преди, трябва да яде, да стане отново голям. Разболяха го Белвас Силния. Някой трябва да умре.
„Някой ще умре. Много, най-вероятно.“
— Сядай, приятелю. — След като Белвас се настани и скръсти ръце, сир Баристан продължи: — Куентин Мартел умря тази сутрин, точно преди разсъмване.
Вдовеца се изсмя.
— Ездачът на дракони.
— Глупака го наричам аз — каза Симон Шарения гръб.
„Не, просто момче.“ Сир Баристан не беше забравил глупостите на собствената си младост.
— Не говорете лошо за мъртвия. Принцът плати ужасна цена за това, което направи.
— А другите дорнци? — попита Тал Торак.
— Затворници, засега. — Никой от дорнците не бе оказал съпротива. Арчибалд Ирънууд беше сгушил до гърдите си овъгленото димящо тяло на своя принц, когато Бронзовите зверове го бяха намерили, както свидетелстваха обгорените му ръце. С тях бе угасил пламъците, погълнали Куентин Мартел. Герис Пийвода стоеше над тях с меч в ръка, но беше пуснал оръжието в мига, в който се появиха скакалците. — В обща килия са.
— На обща бесилка да идат — каза Симон Шарения гръб. — Пуснаха два дракона над града.
— Отворете ямите и им дайте мечове — подкани го Пъстрата котка. — Ще ги убия и двамата, а цял Мийрийн ще реве името ми.
— Бойните ями ще останат затворени — заяви Селми. — Кръв и шум само ще привлекат драконите.
— И трите може би — подхвърли Марселен. — Черния се върна веднъж, защо не пак? Този път с кралицата ни.
„Или без нея.“ Върнеше ли се Дрогон в Мийрийн без Денерис на гърба, градът щеше да избухне в кръв и огън, в това сир Баристан изобщо не се съмняваше. Самите мъже, които седяха на тази маса, скоро щяха да извадят камите си един срещу друг. Денерис Таргариен можеше да е младо момиче, но беше единственото, което ги държеше заедно.
— Нейно величество ще се върне, когато се върне — каза сир Баристан. — Вкарали сме хиляда овце в Ямата на Дазнак, напълнихме Ямата на Граз с говеда, а Златната яма със зверове, които Хиздар зо Лорак беше събрал за игрите си. — Засега двата дракона показваха вкус към говеждото — връщаха се в ямата на Дазнак, щом огладнееха. Сир Баристан все още не беше чул някой да е нападал човек, в града или извън него. Единствените мийрийнци, убити от драконите след Харгаз Героя, бяха търговците на роби, оказали се толкова глупави, че да се противопоставят, когато Регал реши да си направи бърлога на върха на пирамидата на Хазкар. — Имаме да обсъдим по-спешни проблеми. Изпратих Зелената грация при юнкайците, за да уговори освобождаването на заложниците ни. Очаквам да се върне днес до обед с отговора им.
— С думи — каза Вдовеца. — Бурните врани познават юнкайците. Езиците им са червеи, които се гърчат накъдето си щат. Зелената грация ще се върне с думи на червеи, не с капитана.
— Ако Ръката на кралицата благоволи да напомня, Мъдрите господари държат и нашия Хиро — каза Сив червей. — Също и конния господар Джого, кръвния ездач на самата кралица.
— Кръв от кръвта й — потвърди дотракът Ромо. — Трябва да бъде освободен. Честта на халазара го изисква.
— Ще бъде освободен — заяви сир Баристан. — Но първо се налага да изчакаме и да видим дали Зелената грация може да постигне…