А когато всичко това бе обсъдено, разисквано и решено, Симон Шарения гръб постави един последен въпрос.
— Като роб в Юнкай помогнах на господаря си да се спазари със свободните дружини и изплатих заплатите им. Познавам наемниците и знам, че юнкайците не могат да им платят достатъчно, за да се изправят срещу драконов огън. Тъй че ви питам… ако мирът се провали и тази битка се поведе, ще дойдат ли драконите? Ще се включат ли в боя?
„Ще дойдат — можеше да отвърне сир Баристан. — Шумът ще ги привлече, виковете и крясъците, миризмата на кръв. Ще ги привлече към бойното поле също както ревът от Ямата на Дазнак привлече Дрогон към червените пясъци. Но когато дойдат, ще различат ли едната страна от другата.“ Някак не си го представяше. Затова каза само:
— Драконите ще направят каквото ще направят. Ако дойдат, може само сянката на крилете им да обезсърчи достатъчно търговците на роби и да ги накара да побегнат. — След това им благодари и ги освободи.
Сив червей се задържа, след като другите напуснаха.
— Тези ще са готови, когато сигналният огън бъде запален. Но Ръката, разбира се, трябва да знае, че щом нападнем, юнкайците ще убият заложниците.
— Правя всичко, каквото мога, за да го предотвратя, приятелю. Имам… идея. Но моля да ме извиниш. Крайно време е дорнците да чуят, че принцът им е мъртъв.
Сив червей сведе глава.
— Този се подчинява.
Сир Баристан взе със себе си двама от новопосветените си рицари и слязоха в тъмниците. Знаеше, че скръбта и чувството за вина могат да докарат добри мъже до лудост, а Арчибалд Ирънууд и Герис Пийвода бяха изиграли роля в трагичната смърт на приятеля си. Когато стигнаха до килията, каза на Тум и Червеното агне да изчакат отвън и влезе да съобщи на дорнците, че агонията на принца им е свършила.
Сир Арчибалд, големият и плешивият, нямаше какво да отвърне. Седна на ръба на нара си и заби поглед в превързаните си с лен ръце. Сир Герис удари с юмрук по стената.
— Казах му, че е глупост. Молех го да се приберем у дома. Вашата кучка кралица нямаше нужда от него, всеки можеше да го разбере. Прекоси света, за да й предложи любовта и верността си, а тя му се изсмя в лицето.
— Изобщо не се изсмя — каза Селми. — Ако я познавахте, щяхте да го знаете.
— Отхвърли го. Той й поднесе сърцето си, а тя му го хвърли обратно и отиде да се чука с наемника си.
— Дръжте си езика, сир. — Сир Баристан не харесваше този Герис Пийвода, нито щеше да му позволи да злослови по адрес на Денерис. — Смъртта на принц Куентин беше негово дело и ваше.
— Наше? С какво сме виновни ние, сир? Куентин беше наш приятел, да. Малко глупак, бих казал, но всички мечтатели са глупаци. Но преди всичко беше нашият принц. Дължахме му подчинението си.
Баристан Селми не можеше да оспори истината в това. Повечето му живот беше минал в подчинение на заповедите на пияници и луди.
— Той закъсня.
— Поднесе й сърцето си — повтори сир Герис.
— Трябваха й мечове, не сърца.
— Щеше да й даде и копията на Дорн.
— Де да ги беше дал. — Никой не искаше Денерис да гледа с благоволение на дорнския принц повече от Баристан Селми. — Но много закъсня, а тази глупост… купуване на наемници, пускане на два дракона над града… беше безумие и по-лошо от безумие. Беше предателство.
— Направи го от любов към кралица Денерис — настоя Герис Пийвода. — За да се докаже достоен за ръката й.
Старият рицар беше чул достатъчно.
— Това, което направи принц Куентин, беше за Дорн. За изкуфял дядо ли ме взимате? Прекарах живота си до крале, кралици и принцове. Слънчево копие се кани да вдигне оръжие срещу Железния трон. Не, не си правете труда да го отричате. Доран Мартел не е човек, който ще вдигне копията си без надежда за победа. Дългът доведе тук принц Куентин. Дълг, чест, жажда за слава… никаква любов. Куентин беше тук за дракони, не за Денерис.
— Не го познавахте, сир. Той беше…
— Той е мъртъв, Пий. — Ирънууд стана. — Думи няма да го върнат. Клетъс и Уил също са мъртви. Тъй че затваряй си проклетата уста, преди да съм тикнал юмрука си в нея. — Големият рицар се обърна към Селми. — Какво смятате да правите с нас?
— Скааз Бръснатото теме иска да ви обесим. Убихте четирима от хората му. Четирима мъже на кралицата. Бяха освободени роби, тръгнали след нейно величество от Ащапор.