Ирънууд не изглеждаше изненадан.
— Мъжете зверове, да. Аз убих само единия, с главата на базилиск. Наемниците убиха другите. Но е все едно, знам.
— Пазехме Куентин — намеси се Пийвода. — Ние…
— Млъкни, Пий. Той знае. — Големият рицар отново се обърна към сир Баристан. — Нямаше смисъл да идвате и да говорите с нас, ако смятахте да ни обесите. Тъй че не е това, нали?
— Не е. — „Този май не е толкова тъп, колкото изглежда.“ — По-полезни ще сте ми живи, отколкото мъртви. Служете ми и след това ще ви уредя кораб, който да ви върне в Дорн, и ще ви дам костите на принц Куентин, за да ги върнете на лорд баща му.
Сир Арчибалд направи гримаса.
— Защо винаги кораби? Някой трябва да върне Куентин у дома обаче. М-да. Какво искате от нас, сир?
— Мечовете ви.
— Имате хиляди мечове.
— Освободените на кралицата все още не са пускали кръв. На наемниците не вярвам. Неопетнените са храбри войници… но не са воини. Не са рицари. — Помълча. — Какво стана, когато се опитахте да вземете драконите? Кажете ми.
Дорнците се спогледаха. След това Пийвода заговори:
— Куентин каза на Дрипавия принц, че може да ги овладее. Било в кръвта му, така каза. Имаше таргариенска кръв.
— Кръвта на дракона.
— Да. Наемниците трябваше уж да ни помогнат да измъкнем драконите оковани, за да можем да ги откараме на пристанището.
— Дрипите беше уредил кораб — рече Ирънууд. — Голям, в случай, че вземехме и двата дракона. А Куент щеше да яхне единия. — Погледна превързаните си ръце. — Но щом влязохме, се видя, че нищо няма да излезе. Драконите бяха много диви. Веригите… имаше парчета скъсана верига навсякъде, големи вериги, брънки колкото главата ви, смесени с безброй натрошени кости. А Куент, Седемте да го спасят дано, изглеждаше все едно, че ще се насере в гащите. Каго и Мерис не бяха слепи, и те го видяха. После един от стрелците с арбалет стреля. Може да са се канели да убият драконите през цялото време и само да са ни използвали, за да стигнат до тях. С Парцалите човек никога не знае. Както и да я редиш, все ще те изиграят. Но стрелата само ядоса драконите, а и те поначало не бяха в много добро настроение. След това… нещата тръгнаха зле.
— А Брулените от вятъра се отвяха — каза сир Герис. — Куентин пищеше, целият в пламъци, а тях ги нямаше. Каго, Хубавата Мерис, всички освен мъртвите.
— Ха, а ти какво очакваше, Пий? Котка ще убие мишка, прасе ще се въргаля в лайна, а наемник ще избяга когато най-много ти трябва. Не може да ги виниш. Природата на звяра, това е.
— Прав е — каза сир Баристан. — Какво обеща принц Куентин на Дрипавия принц в замяна на цялата му помощ?
Не получи отговор. Сир Герис погледна към сир Арчибалд. Сир Арчибалд погледна ръцете си, пода, вратата.
— Пентос — каза сир Баристан. — Обещал му е Пентос. Кажете го. Никакви думи няма вече да навредят на принц Куентин.
— Да — измърмори сир Арчибалд. — Пентос беше. — Написаха го на хартия двамата.
„Тук има шанс.“
— Още държим Брулените от вятъра в тъмниците. Ония, лъжедезертьорите.
— Помня — отвърна Ирънууд. — Хънгърфорд, Сламката. Някои не бяха толкова зле като за наемници. Други, е, могат да понесат малко смърт. Какво за тях?
— Смятам да ги върна на Дрипавия принц. И вас с тях. Ще бъдете двама между хиляди. Присъствието ви в юнкайските лагери би трябвало да мине незабелязано. Искам да занесете послание на Дрипавия принц. Кажете му, че аз ви пращам, че говоря с гласа на кралицата. Кажете му, че ще платим цената му, ако ни предаде заложниците, цели и непокътнати.
Сир Арчибалд направи гримаса.
— Дрипи и Парцали по-скоро ще ни даде на Хубавата Мерис. Няма да направи това.
— Защо не? Задачата е съвсем проста. — „В сравнение с краденето на дракони.“ — Аз веднъж изведох бащата на кралицата от Дъскъндейл.
— Ама във Вестерос — каза Герис Пийвода.
— Мийрийн, Вестерос — каква разлика?
— Арч дори не може меч да държи с тия ръце.
— Вероятно няма да му потрябва. Нали ще сте с наемниците.
Герис Пийвода избута назад кичур от слънчево русата си коса.
— Може ли да ни дадете малко време да го обсъдим насаме?
— Не — каза Селми.
— Аз ще го направя — предложи сир Арчибалд. — Стига да е без проклети лодки. Пий също ще го направи. — Големия мъж се ухили. — Още не го знае, но ще го направи.