— И убийства. Синовете на Харпията убиха трийсет през нощта.
— Чувам го с преголяма скръб. Толкова по-основателно е да освободите благородния Хиздар зо Лорак, който спря убийствата преди.
„А как постигна това, освен ако самият той не е Харпията?“
— Нейно величество даде ръката си на Хиздар зо Лорак, направи го свой крал и консорт, възстанови смъртното изкуство по негова молба. В отплата той й даде отровени скакалци.
— В отплата й даде мирът й. Не го отхвърляйте, сир, моля ви. Мирът е най-безценният бисер. Хиздар е от Лорак. Никога не би оцапал ръцете си с отрова. Той е невинен.
— Как може да сте сигурна? — „Освен ако не знаеш кой е отровителят.“
— Боговете на Гхиз ми го казаха.
— Моите богове са Седемте, а Седемте мълчат по този въпрос. Ваша мъдрост, представихте ли предложението ми?
— Пред всички господари и пълководци на Юнкай, както ми заповядахте… но се боя, че няма да харесате отговора им.
— Отказаха ли?
— Да. Никакво злато няма да откупи обратно хората ви, казаха ми. Само кръвта на драконите би могла да ги освободи отново.
Беше отговорът, който сир Баристан очакваше, ако не и този, на който се беше надявал. Устата му се стегна.
— Знам, че не тези думи желаехте да чуете — продължи Галаза Галаре. — Но колкото до мен, ги разбирам. Тези дракони са безмилостни същества. Юнкай се бои от тях… и с основание, не можете да го отречете. Историите ни говорят за господарите на дракони на ужасната Валирия и опустошението, което са нанасяли на народите на Стар Гхиз. Дори вашата млада кралица, хубавата Денерис, която се наричаше Майката на дракони… видяхме я, че гори, онзи ден в ямата… дори тя не бе пощадена от драконовия гняв.
— Нейно величество не е… тя е…
— Тя е мъртва. Боговете дано я дарят със сладък сън. — Сълзи блеснаха зад булата. — Нека и драконите умрат.
Докато Селми търсеше отговор, се чуха тежки стъпки. Вратата се отвори и Скааз мо Кандак нахлу с четирима Бронзови зверове зад него. Гразар се опита да прегради пътя му, но той го блъсна настрани.
Сир Баристан се изправи рязко.
— Какво има?
— Требушетите — изръмжа Бръснатото теме. — И шестте.
Галаза Галаре стана.
— Така Юнкай отговаря на предложенията ви, сир. Предупредих ви, че няма да харесате отговора им.
„Войната избраха значи. Така да бъде.“ Сир Баристан се почувства странно облекчен. От война разбираше.
— Ако си мислят, че ще прекършат Мийрийн, като хвърлят камъни…
— Не камъни. — Гласът на старата жена бе изпълнен със скръб и страх. — Трупове.
Денерис
Хълмът бе каменен остров сред зелено море.
Отне й половината предобед, докато слезе. Когато стигна подножието, беше останала без дъх. Мускулите я боляха и се чувстваше като в треска. Скалите бяха ожулили дланите й. „Но са по-добре от преди“, реши тя и обели спукан мехур. Кожата й беше розова и крехка, а от напуканите й длани капеше млечнобяла течност, но изгарянията й зарастваха.
Отдолу хълмът се извиси пред очите й сякаш по-голям. Дани бе започнала да го нарича Драконов камък — на древната цитадела, където бе родена. Нямаше никакви спомени за онзи Драконов камък, но този нямаше да забрави скоро. Жилава трева и трънливи храсти покриваха по-ниските му склонове, но по-нагоре беше лабиринт от голи скали, щръкнали стръмно към небето. Тук, сред натрошени балвани, остри като бръснач зъбери и тънки като игли шпилове, Дрогон си бе направил леговище в една плитка пещера. Живял бе тук от доста време, беше разбрала Денерис, когато за първи път видя хълма. Въздухът миришеше на пепел, всяка скала и дърво пред очите й бяха овъглени и почернели, земята бе осеяна с изгорели и натрошени кости, но беше домът му.
Дани познаваше съблазънта на дома.