Дивото момиче се усмихна плахо под качулката си.
— Да, милорд. Беше ме страх, че няма да имам достатъчно мляко и за двете, но колкото повече сучат, толкова повече имам. Силни са.
— Имам да ти кажа нещо тежко. — За малко да каже „да те помоля“, но се овладя в последния момент.
— За Манс ли? Вал помоли краля да го пощади. Каза, че би се съгласила някой коленичещ да се ожени за нея и няма никога да му пререже гърлото, само ако Манс може да живее. Този Господар на костите трябва да бъде пощаден. Крастър все се кълнеше, че ще го убие само ако си покаже лицето из цитаделата. Манс не е направил и половината неща, които правеше той.
„Единственото, което направи Манс, бе да поведе армия срещу кралството, което някога се е заклел да брани.“
— Манс изрече думите ни, Джили. След това обърна плаща си, ожени се за Дала и се самопровъзгласи за Крал отвъд Вала. Сега животът му е в ръцете на краля. Не за него трябва да говорим. За сина му. За момчето на Дала.
— Бебето ли? — Гласът й трепереше. — То не е нарушило никаква клетва, милорд. Само спи, плаче и суче, не е направило нищо лошо на никого. Не й позволявайте да го изгори. Спасете го, моля ви.
— Само ти можеш да направиш това, Джили. — Джон й обясни как.
Друга жена щеше да му закрещи, да го ругае, да го прокълне в седемте ада. Друга жена можеше да го зашлеви, да го изрита, да издере очите му с нокти. Друга жена можеше да захвърли непокорството си в лицето му.
Джили поклати глава.
— Не. Моля ви, не.
Гарванът подхвана думата.
— Не — изграчи.
— Откажеш ли, момчето ще изгори. Не утре, не вдругиден… но скоро, щом на Мелисандра й се наложи да събуди дракон, да вдигне вятър или да направи някое друго заклинание, изискващо кралска кръв. Манс ще е пепел и кост дотогава, тъй че ще вземе сина му за огъня, а Станис няма да й откаже. Ако не отведеш момчето, тя ще го изгори.
— Ще замина — каза Джили. — Ще го взема, ще взема и двете, момчето на Дала и моето. — По страните й затекоха сълзи. Ако не бяха лъснали на светлината на свещта, Джон можеше изобщо да не разбере, че плаче. „Жените на Крастър сигурно са научили дъщерите си да леят сълзите си във възглавница. Може би са излизали да плачат навън, далече от юмруците на Крастър.“
Сви пръстите на дясната си ръка.
— Вземеш ли двете момчета, хората на кралицата ще тръгнат след теб и ще те върнат. Момчето все пак ще изгори… и ти с него. — „Ако почна да я утешавам, ще си помисли, че сълзите може да ме трогнат. Трябва да разбере, че няма да се огъна.“ — Ще вземеш едното момче и то ще е момчето на Дала.
— Една майка не може да остави сина си, защото ще бъде прокълната завинаги. Ние го спасихме, двамата със Сам. Моля ви. Моля ви, милорд. Спасихме го от студа.
— Казват, че смъртта от замръзване била почти неусетна. Огън обаче… виждаш ли свещта, Джили?
Тя погледна към свещта.
— Да.
— Пипни пламъка. Сложи дланта си над него.
Големите й кафяви очи станаха още по-големи. Не помръдна.
— Направи го. — „Убий момчето.“ — Веднага.
Разтреперано, момичето протегна ръка, но я задържа много над мигащото пламъче на свещта.
— Надолу. Нека те целуне.
Джили наведе ръката си. Един пръст. Още един. Когато пламъкът облиза плътта й, дръпна ръката си и захлипа.
— Огънят е жестока смърт. Дала умря, за да даде живот на това дете, но ти го кърмиш, обичаш го. Спаси собственото си момче от леда. Сега спаси нейното от огъня.
— Ще изгорят моето бебе тогава. Червената жена. Ако детето на Дала го няма, ще изгори моето.
— Твоят син няма кралска кръв. Мелисандра не печели нищо, ако го даде на огъня. Станис иска свободният народ да се бие за него и няма да изгори невинно същество без сериозна причина. Твоето момче ще е в безопасност. Ще му намеря кърмачка и ще бъде отгледано тук, в Черен замък, под моя закрила. Ще се научи да ловува и да язди, да се бие с меч, брадва и лък. Дори ще се погрижа да го научат на четмо и писмо. — На Сам щеше да му хареса това. — А щом порасне достатъчно, ще научи истината за това кой е. Ще бъде свободен да те потърси, ако поиска.