— Беше толкова негова идея, колкото и моя. — Джон му отвори вратата. — Никакви сбогувания. Колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре. Час преди разсъмване, до гробището.
Сам побягна от него също като Джили.
Беше уморен. „Трябва да поспя.“ Беше стоял буден половината нощ, за да рови из карти, да пише писма и крои планове с майстер Емон. Но дори след като легна в тясното си легло, сънят не го споходи лесно. Знаеше какво го очаква и се въртеше неспокойно, докато размисляше над последните думи на майстер Емон.
— Позволете ми да дам на милорд един последен съвет — беше казал старият мъж, — същия съвет, който дадох някога на брат ми, когато се разделихме за сетен път. Беше на трийсет и три, когато Великият съвет го избра да се възкачи на Железния трон. Пораснал мъж, вече със свои синове, но в някои отношения — все още момче. У Ег имаше някаква невинност, доброта, която всички обичахме. „Убий детето в себе си — казах му в деня, в който взех кораб за Вала. — Мъж е нужен, за да управлява. Егон, не Ег. Убий момчето и нека мъжът се роди.“ — Старецът опипа лицето на Джон. — Ти си на половината години на Ег тогава и се боя, че твоето бреме е по-жестоко. Малко радост ще ти носи властта, но мисля, че имаш в себе си силата да направиш каквото трябва. Убий момчето, Джон Сняг. Зимата почти е дошла. Убий момчето и нека мъжът се роди.
Джон навлече наметалото си и излезе. Правеше обиколките си на Черен замък всеки ден, проверяваше мъжете на пост и изслушваше докладите им от първа ръка, наблюдаваше Ълмър и подопечните му на стрелбището, говореше с хората на краля, както и на кралицата, крачеше горе по леда на Вала, за да погледа леса. Дух пристъпваше като бяла сянка до него.
Сега на Вала пазеше Кедж Бялото око. Кедж беше на четирийсет и няколко, трийсет от които на Вала. Лявото му око беше сляпо, а дясното — зло. В пустошта, сам с брадвата и малкото гонче, беше един от най-добрите обходници на Стража, но така и не се разбираше добре с другите мъже.
— Спокоен ден — каза той на Джон. — Нищо за докладване, освен сбъркания патрул.
— Какъв сбъркан патрул?
Кедж се ухили.
— Двама рицари. Потеглиха преди час, на юг по кралския път. Когато Дивен ги видя накъде се отвяха, каза, че са сбъркан патрул.
— Аха, ясно.
Повече научи от самия Дивен, след като старият горянин изгълта паницата си ечемичена супа в казармата.
— Да, милорд, видях ги. Хорп и Маси бяха. Викаха, че Станис ги пратил, но така и не казаха за какво, нито кога ще се върнат.
Сир Ричард Хорп и сир Джъстин Маси бяха хора на кралицата и с високо положение в кралските съвети. „Двама обикновени конници щяха да са достатъчни, ако Станис е поискал разузнаване — помисли Джон Сняг. — Рицари са по-подходящи за вестоносци или пратеници.“ Котър Пайк беше известил от Източен страж, че Луковия лорд и Саладор Саан са отплавали за Бял пристан да преговарят с лорд Мандърли. Логично беше Станис да прати други посланици. Негово величество не беше от търпеливите.
Дали „сбърканият патрул“ щеше да се върне, беше друг въпрос. Можеше и да са рицари, но не познаваха Севера. „По кралския път има очи и не всички са приятелски.“ Това не беше грижа на Джон обаче. „Станис нека си има своите тайни. Боговете знаят, аз си имам моите.“
Дух спа до леглото му и поне тази нощ Джон не сънува, че е вълк. При все това спа неспокойно, въртя се дълго, докато най-сетне потъна в кошмар. В него беше Джили, плачеше и го умоляваше да остави бебетата й на мира, но той ги изтръгна от ръцете й и им отсече главите, после ги размени и й каза да ги зашие обратно.
Когато се събуди, Ед Скръбния беше надвиснал над него в тъмната спалня.
— Милорд? Време е. Часът на вълка. Наредихте да ви събудя.
— Донеси ми нещо горещо. — Джон отметна завивките.
Докато се облече, Ед се върна с димяща паница. Джон очакваше да е греяно вино и се изненада, като разбра, че е супа, рядък бульон, който миришеше на праз и моркови, но май нямаше никакъв праз и моркови в него. „Миризмите са по-силни във вълчите ми сънища и храната също е по-вкусна. Дух е по-жив от мен.“
Тази сутрин на вратата му пазеше Бурето.
— Искам да говоря с Бедвик и Джанос Слинт — каза му Джон. — Кажи на двамата да са тук на разсъмване.
Отвън светът бе черен и тих. „Студено, но не опасно студено. Още не. Ще е по-топло, когато изгрее слънцето. Ако боговете са добри, Валът може да плаче.“
Когато стигнаха до гробището, колоната вече се беше оформила. Джон бе поверил на Джак Бълвър Черния да командва ескорта, с дузина подчинени му щурмоваци и два фургона. Единият беше пълен догоре със сандъци, бурета и чували, провизии за пътя. Другият имаше корав покрив от щавена кожа, да пази от вятъра. Майстер Емон бе седнал отзад в него, загърнат в меча кожа: изглеждаше мъничък като дете. Сам и Джили стояха наблизо. Очите на Джили бяха зачервени и подпухнали, но момчето бе в ръцете й, добре увито. Дали беше нейното момче, или на Дала, не можеше да е сигурен. Беше ги видял заедно само няколко пъти. Момчето на Джили бе по-голямо, на Дала — по-здраво, но бяха почти еднакви на възраст и големина, тъй че никой, който не ги познаваше добре, не можеше да различи лесно едното от другото.