— Лорд Сняг — каза майстер Емон, — оставих книга за вас в покоите си. „Нефритеният компендиум“. Написана е от един волантински авантюрист, Колокво Вотар, който е пътувал на изток и е посетил всички земи на Нефритеното море. Има един пасаж, който може да ви се стори интересен. Казах на Клидас да ви го отбележи.
— Непременно ще го прочета.
Майстер Емон избърса носа си.
— Знанието е оръжие, Джон. Въоръжи се добре, преди да тръгнеш на битка.
— Добре. — Джон усети нещо мокро и студено на лицето си. Сняг. „Лоша поличба.“ Обърна се към Джак Бълвър. — Гледай да пътувате колкото може по-бързо, но не поемай глупави рискове. Караш старец и кърмаче. Погрижи се да им е топло и да са добре нахранени.
— Вие направете същото, милорд. — Джили май изобщо не бързаше да се качи във фургона. — Направете същото за другото. Намерете кърмачка, както казахте. Обещахте ми. Момчето… момчето на Дала… малкият принц, искам да кажа… намерете му някоя добра жена, та да порасте голямо и силно.
— Имаш думата ми.
— Не му давайте име. Не го правете, преди да е навършило две години. Лош късмет е да им дадеш име, докато още сучат. Вие враните може да не знаете това, но е вярно.
— Както заповядате, милейди.
— Не ме наричайте така. Аз съм майка, а не лейди. Жена на Крастър и дъщеря на Крастър, и майка. — Подаде бебето на Скръбния Ед, докато се качи във фургона и се завие с кожите, и когато той й го върна, го сложи на гърдата си. Сам извърна очи, изчервен, и яхна кобилата си.
— Хайде да го свършим това — каза Джак Бълвър Черния и плесна с камшика си. Фургоните се затъркаляха напред.
Сам се задържа за миг.
— Е, сбогом.
— И на теб, Сам — каза Скръбния Ед. — Корабът ти едва ли ще потъне, не мисля. Корабите потъват само когато аз съм на борда.
— Първия път, когато видях Джили, се беше притиснала в стената на цитаделата на Крастър — каза Джон. — Слабичко тъмнокосо момиче с голям корем, дърпаше се от Дух. Беше я намерил между зайците й и мисля, че се беше уплашила да не я разпори и да й изяде бебето… но не от Дух трябваше да я е страх, нали?
— По-храбра е, отколкото знае — каза Сам.
— Ти също, Сам. Желая ти бързо и безопасно пътуване, и се грижи за нея, за Емон и за детето. — Студените капки по лицето му му напомниха за деня, в който се беше сбогувал с Роб в Зимен хребет, без да знае, че е за последен път. — И си вдигни качулката. Снежинките се топят в косата ти.
Докато малката колона се стопи в далечината, небето на изток вече бе станало от черно сиво, а снегът падаше обилно.
— Великана ще чака благоволението на лорд-командира — напомни му Скръбния Ед. — Джанос Слинт също.
— Да.
Джон Сняг погледна към Вала, извисил се над тях като ледена стръмнина. „Сто левги дълъг и седемстотин стъпки висок.“ Силата на Вала беше във височината му. Дължината беше слабостта му. Джон си спомни нещо, което баща му беше казал веднъж. „Една стена е силна само толкова, колкото са силни мъжете, които стоят зад нея.“ Мъжете на Нощния страж бяха достатъчно храбри, но бяха твърде малко за задачата, пред която бяха изправени.
Великана чакаше в оръжейната. Истинското му име беше Бедвик. Едва пет стъпки на ръст, той беше най-дребният в Нощния страж. Джон веднага заговори по същество.
— Трябват ни повече очи на Вала. Крайпътни укрепления, където патрулите ни да могат да се скрият от студа и да намерят топла храна и отпочинали коне. Поставям гарнизон в Леден знак и ти възлагам командването му.
Великана бръкна с кутрето в ухото си да почисти ушната кал.
— Да командвам? Аз? Милорд знае, че съм само една селска издънка, дошъл на Вала заради бракониерство, нали?
— Бил си обходник дванайсет години. Преживя Юмрука и Цитаделата на Крастър, и се върна да разкажеш. По-младите ти се възхищават. Извисяваш се в очите им.