Чак на другия ден стигнаха околностите на Гоян Дроух, плътно до реката.
— Прочутата Ройн — каза Тирион, щом зърна мудните зелени води от един хълм.
— Малката Ройн — отвърна Дък.
— М-да.
„Съвсем приятна река, но и най-малкият ръкав на Тризъбеца е два пъти по-широк и всичките три текат по-бързо.“ Градът не се оказа по-впечатляващ. Гоян Дроух никога не е бил голям, припомни си Тирион от четените истории, но бил хубаво място, зелено и процъфтяващо, град на канали и фонтани. „До войната. Докато не дошли драконите.“ Хиляда години по-късно каналите бяха обрасли с тръстика и затлачени с кал, а в застоялата вода се въдеха рояци мухи. Натрошените камъни на храмове и дворци затъваха в земята, изкорубени стари върби се редяха покрай речните брегове.
Малко хора бяха останали сред тази мизерия, копаеха малките си градини сред бурените. Тропотът на подковани копита по стария валириански път ги караше да се разбягат по дупките си, откъдето бяха изпълзели, но по-смелите се задържаха на слънцето да позяпат след минаващите ездачи с унили, нелюбопитни очи. Едно голо момиче с кални до коленете крака не можеше да откъсне очите си от Тирион. „Никога не е виждала джудже — осъзна той, — да не говорим за джудже без нос.“ Изкриви лице, изплези й се и момичето заплака.
— Какво й направи? — попита Дък.
— Пратих й въздушна целувка. Всички момичета плачат, когато ги целуна.
След върбите пътят изведнъж прекъсна и завиха на север и продължиха покрай реката. Скоро стигнаха до стар каменен кей, обрасъл с високи кафяви бурени.
— Дък! — чу се вик. — Халдон!
Тирион изви глава и видя момче, застанало на покрива на ниска дървена постройка; махаше със сламена шапка с широка периферия. Беше пъргав и добре сложен младок, с длъгнеста фигура и къса тъмносиня коса. Джуджето му даде някъде около петнайсет-шестнайсет години.
Покривът, на който стоеше момчето, се оказа каютата на „Свенливата девица“, стара разнебитена едномачтова лодка. Беше широка и плитка, идеална за каране по най-слабите течения и над пясъчни плитчини. „Грозничка девица — помисли Тирион. — Но понякога най-грозните са най-страстни в леглото.“ Лодките, които пореха реките на Дорн, често бяха ярко оцветени и пищно резбовани, но не и тази девица. Боята й беше сиво-кафява, зацапана и олющена, голямото извито кормило на кърмата — просто и без украса. „Цвят на пръст — прецени той. — Но несъмнено това е целта.“
Дък вече викаше за поздрав. Кобилата зацапа през плитчините и затъпка тръстиките. Останалите от екипажа на „Свенливата девица“ също се появиха. Двама по-възрастни с характерни ройнски черти застанаха до кормилото, а една достолепна септа излезе от вратата на каютата и избута от очите си кичур тъмнокафява коса.
Но Гриф не можеше да се сбърка с никого.
— Хайде стига викане — рече той.
Над реката внезапно се възцари тишина.
„С този ще си имам неприятности“, разбра тутакси Тирион.
Наметалото на Гриф бе направено от кожата и главата на червен вълк от Ройн. Под него носеше кафява щавена кожа, стегната с железни халки. Гладко обръснатото му лице също приличаше на щавена кожа, с бръчици в ъглите на очите. Макар косата му да беше синкава като на сина му, имаше червени корени, а веждите му бяха още по-червени. На кръста му висяха меч и кама. И да се радваше, че Дък и Халдон са се върнали, криеше го добре, но не си направи труда да прикрие неприязънта си, като видя Тирион.
— Джудже? Какво значи това?
— Знам, надявал си се на пита сирене. — Тирион се обърна към младия Гриф и го дари с най-обезоръжаващата си усмивка. — Синята коса може да ти свърши работа в Тирош, но във Вестерос децата ще те замерват с камъни, а момичетата ще ти се смеят в лицето.
Момчето се стъписа.
— Майка ми беше лейди на Тирош. Боядисвам си косата в нейна памет.
— Какво е това същество? — настоя Гриф.
— Илирио праща писмо да обясни — отвърна Халдон.
— Ще го видя. Заведи джуджето в каютата ми.
„Не ми харесват очите му“, помисли Тирион, щом наемникът седна срещу него в сумрака на вътрешността на лодката, с надраскана дървена маса и лоена свещ между тях. Бяха леденосини, светли, студени. Джуджето не обичаше светли очи. Очите на лорд Тивин бяха светлозелени, напръскани със златно.
Загледа наемника, докато той четеше. Това, че можеше да чете, говореше нещо само по себе си. Колко наемници можеха да се похвалят с това? „Даже изобщо не мърда устни.“