Най-сетне Гриф вдигна глава от пергамента и светлите очи се присвиха.
— Тивин Ланистър е мъртъв? От твоята ръка?
— От моя пръст. Този. — Тирион го вдигна, та Гриф да му се възхити. — Лорд Тивин седеше в един нужник, тъй че пуснах стрела на арбалет в корема му, да видя дали наистина сере злато. Не сереше. Жалко, малко злато щеше да ми дойде добре. И майка му убих, някъде преди това. А, и племенника му Джофри, отрових го на сватбения му пир и гледах как се задави до смърт. Търговецът на сирене да не би да е пропуснал тази част? Смятам да добавя брат си и сестра си към списъка, преди да приключа, ако вашата кралица благоволи.
— Да благоволи? Илирио да не си е изгубил ума? Защо си въобразява, че нейно величество ще приеме службата на един самопризнал се кралеубиец и изменник?
„Уместен въпрос“, помисли Тирион, но отвърна:
— Кралят, когото убих, седеше на нейния трон, а всички онези, които предадох, бяха лъвове, тъй че според мен вече съм направил добра услуга на кралицата. — Почеса се по пънчето на носа. — Не бой се, теб няма да убия, не си ми роднина. Бих ли могъл да видя какво е написал търговецът на сирене? Обичам да чета за себе си.
Гриф пренебрегна молбата. Поднесе писмото към пламъка на свещта и загледа как пергаментът почерня, заогъва се и пламна.
— Между Таргариен и Ланистър има кръв. Защо искаш да подкрепиш каузата на кралица Денерис?
— За злато и слава — отвърна ведро джуджето. — А, и от омраза. Ако си срещал сестра ми, щеше да разбереш.
— От омраза разбирам достатъчно. — От начина, по който го каза, Тирион разбра, че това поне е вярно. „Подхранвал се е с омраза. Топлила го е нощем години наред.“
— В такъв случай имаме нещо общо, сир.
— Не съм рицар.
„Не само лъжец, но лош. Това беше непохватно и глупаво, милорд.“
— И все пак сир Дък твърди, че вие сте го посветили.
— Дък говори твърде много.
— Някои биха се учудили, че една патка изобщо може да говори. Все едно, Гриф. Ти не си рицар, а аз съм Хюгор Хълма, малко чудовище. Твоето малко чудовище, ако ти харесва. Имаш думата ми: единственото ми желание е да бъда верен слуга на вашата драконова кралица.
— И как предлагаш да й служиш?
— С езика си. — Облиза пръстите си, един по един. — Мога да казвам на нейно величество как мисли сладката ми сестра, ако това изобщо може да се нарече мислене. Мога да казвам на военачалниците й кой е най-добрият начин да победят брат ми Джайм в битка. Знам кои лордове са храбри и кои — страхливи, кои са верни и кои — вероломни. Мога да й осигурявам съюзници. И знам много и много за дракони, както ще те увери твоят полумайстер. Освен това съм забавен и не ям много. Смятай ме за своето вярно дяволче.
Гриф претегли думите му за миг.
— Разбери следното, джудже. Ти си най-маловажният и най-дребният в групата ни. Дръж си езика зад зъбите и прави каквото ти се казва, или скоро ще съжалиш.
„Слушам, тате“, за малко да отвърне Тирион.
— Както кажете, милорд.
— Не съм лорд.
„Лъжец.“
— Беше вежливост, приятелю.
— Не съм ти и приятел.
„Нито рицар, нито лорд, нито приятел.“
— Жалко.
— Спести ми иронията си. Ще те взема до Волантис. Ако си послушен и полезен, може да останеш с нас и да служиш на кралицата по най-добрия начин. Окажеш ли се по-голяма неприятност, отколкото си струва, можеш да си тръгнеш сам по пътя.
„Да, и пътят ми ще ме отведе на дъното на Ройн, а рибата ще яде каквото е останало от носа ми.“
— Валар дохерис.
— Можеш да спиш на палубата или в трюма, както предпочиташ. Юсила ще ти намери завивки.
— Колко мило от нейна страна. — Тирион се поклони и се заклатушка към вратата, но на прага се обърна. — Ами ако намерим кралицата и открием, че тази приказка за дракони е само пиянска моряшка измишльотина? Този широк свят е пълен с подобни безумни приказки. Гръмкини и снарки, призраци и духове, русалки, скални таласъми, крилати коне, крилати прасета… крилати лъвове.
Гриф го изгледа намръщено.
— Предупредих те най-откровено, Ланистър. Дръж си езика зад зъбите, или ще го загубиш. Кралства са заложени тук. Животът ни, имената ни, честта ни. Това не е игра, която играем за твое забавление.
„Разбира се, че е — помисли Тирион. — Играта на тронове.“