— Както кажеш, капитане — отвърна и отново се поклони.
Давос
Мълния разцепи небето на север и очерта черната кула на Нощния фар на синкавобелия небесен фон. Шест удара на сърцето след това последва гърмът, като далечен барабанен тътен.
Стражите подкараха Давос Държеливия по мост от черен базалт и под железния полуръждясал портикул. Зад него над дълбок ров, пълен с морска вода, се изпъваше подвижен мост, поддържан от две тежки вериги. Зелената вода кипеше и мяташе бели пръски в основите на замъка. Последва втора портална кула, по-голяма от първата — камъните й бяха обрасли със зелено водорасло, — и разкалян двор. Ръцете на Давос бяха вързани отпред. Студеният дъжд щипеше очите му. Стражите го подкараха нагоре по стъпалата и в сводестата крепост на Вълнолома.
Щом влязоха, капитанът смъкна наметалото си и го окачи на една кука, за да не оставя локви на изтъркания мирски килим. Давос последва примера му и се засуети, докато разкопчае токата с вързаните си ръце. Не беше забравил дворцовите си маниери, научени на Драконов камък през годините служба.
Лордът беше сам в сумрака на трапезарията: вечеряше бира, хляб и сестринска яхния. Двайсет железни скоби бяха завинтени на дебелите каменни стени, но само в четири имаше факли и нито една не беше запалена. Две дебели лоени свещи мятаха слаба мигаща светлина. Давос чуваше дъжда, пердашещ стените отвън, и постоянното капене от пропукания покрив.
— Милорд — заговори капитанът, — намерихме този човек в „Търбуха на кита“, докато се опитваше да си купи изход от острова. Имаше дванайсет дракона, и това нещо също. — Капитанът го постави на масата до лорда: широка лента от черно кадифе, обшито със златна тъкан и с три печата. Коронован елен в златен ромб, пламтящо сърце в червен и ръка — в бял.
Давос зачака, целият вир-вода, врязалото се в кожата въже жулеше китките му. Една дума от този лорд и щеше да увисне от Портата на бесилките на Систъртън, но поне не беше под дъжда и под краката му имаше здрав камък, а не люшкаща се палуба. Беше прогизнал, целият в рани и измършавял, изтощен от скръб и измяна и болен до смърт от бури.
Лордът избърса уста с опакото на ръката си и вдигна лентата, за да я огледа. Отвън блесна мълния, от която амбразурите грейнаха синьо-бели за миг. „Едно, две, три, четири“, преброи Давос, преди да последва гърмът. Щом затихна, се вслуша в капенето и в по-глухия грохот под краката си, където вълните се блъскаха в огромните каменни сводове на Вълнолома и кръжаха на въртопи из подземията. Като нищо можеше да свърши там долу, окован и оставен да се удави, когато нахлуеше приливът. „Не — помъчи се да се убеди, — един контрабандист може да умре така, но не и Кралска ръка. Струвам повече, ако ме продаде на кралицата си.“
Лордът опипа лентата и огледа намръщено печатите. Беше грозен мъж, едър и месест, с яки рамене на гребец и без врат. Груба сива четина покриваше страните и брадичката му, тук-там израснала на бели туфи. Голямо ръбато чело, плешив. Носът му беше месест и червен, с накъсани сини жили, устните му бърнести, и имаше нещо като ципа между трите средни пръста на дясната ръка. Давос беше чувал, че някои от лордовете на Три сестри имат ципести ръце и крака, но винаги го беше отхвърлял като поредната моряшка приказка.
Лордът се отпусна назад и каза:
— Срежи му въжето. И му свали тия ръкавици. Искам да му видя ръцете.
Капитанът изпълни заповедта. Когато дръпна нагоре осакатената ръка на пленника си, мълнията блесна отново и сянката на скъсените пръсти на Давос Държеливия падна върху грубото сурово лице на Годрик Борел, лорд на Сладка сестра.
— Всеки може да открадне една лента — каза лордът, — но тези пръсти не лъжат. Ти си Луковият рицар.
— Наричали са ме така, милорд. — Самият Давос беше лорд и беше рицар вече от дълги години, но дълбоко в себе си все още бе контрабандист от простолюдието, купил рицарството си с товар лук и солена риба. — Наричали са ме и по-лоши неща.
— Да. Изменник. Бунтовник. Обърни-плащ.
Настръхна, като чу последното.
— Никога не съм си обръщал плаща, милорд. Аз съм кралски човек.
— Само ако Станис е крал. — Лордът го измери с твърдите си черни очи. — Повечето рицари, които слизат на бреговете ми, ме търсят в замъка ми, а не в „Търбуха на кита“. Мръсна контрабандистка бърлога. Връщаш ли се към стария си занаят, луков рицарю?
— Не, милорд. Търсех превоз до Бял пристан. Кралят ме прати с послание до лорда му.