— Бурите са ти направили добро, като са те издухали до вратата ми — каза лорд Годрик. — Щеше да получиш хладно посрещане в Бял пристан. Много закъсняхте, сир. Лорд Виман е решил да коленичи, и не пред Станис. — Глътна от бирата си. — Мандърли не са северняци, не и в корена си. Дошли са на север преди не повече от деветстотин години, натоварени с всичкото си злато и богове. Били са велики владетели на Мандър, докато не са попаднали в собствения си капан и зелените ръце са ги тръшнали. Вълчият крал им взел златото, но им дал земя и им разрешил да си запазят боговете. — Топна залък хляб в яхнията си. — Ако Станис си мисли, че дебелакът ще яхне елена, греши. „Лъвска звезда“ се отби в Систъртън преди дванайсет дни, да си напълнят буретата с вода. Знаеш ли я? Пурпурни платна и златен лъв на носа. И пълна с мъже на Фрей, тръгнали за Бял пристан.
— Фрей? — Беше последното, което можеше да очаква. — Фрей са убили сина на лорд Виман, както чухме.
— Да. И дебелакът беше толкова разгневен, че се закле да живее на сух хляб и вино, докато не получи възмездие. Но не мина и ден и започна отново да тъпче миди и питки. Има кораби, които кръстосват между Сестрите и Бял пристан непрекъснато. Продаваме им раци, риба и козе сирене, те ни продават дърво, вълна и кожи. От всичко, което чувам, негово благородие е по-дебел от всякога. Толкова с клетвите. Думите са вятър, а вятърът от устата на Мандърли не значи повече от вятъра, излязъл от задника му. — Лордът отчупи нов залък, за да отопи дъното на купата си. — Фрей носеха на дебелия глупак торба кокали. Някои го наричат благоволение, да донесеш на човек кокалите на мъртвия му син. Да беше мой син, щях да върна благоволението и да благодаря на Фрей, преди да ги обеся, но дебелакът е твърде благороден за това. — Лапна залъка, сдъвка и преглътна. — Фрей ми дойдоха на вечеря. Един седеше точно където ти седиш сега. Регар, така се нарече. За малко да се изсмея в лицето му. Бил загубил жена си, каза, но решил да си намери нова в Бял пристан. Гарвани прехвърчали напред-назад. Лорд Виман и лорд Уолдър били сключили пакт и били решили да го скрепят с женитба.
Давос се почувства все едно, че лордът го беше ударил с юмрук в корема. „Ако казва истината, кралят ми е загубил.“ Станис Баратеон отчаяно се нуждаеше от Бял пристан. Ако Зимен хребет беше сърцето на Севера, то Бял пристан беше устата му. Тесният му залив беше оставал незаледен и в най-дълбоката зима от столетия. С идещата зима това можеше да означава много и много. Както и среброто на града. Ланистърите имаха всичкото злато на Скалата на Кастърли и се бяха венчали за богатството на Планински рай. Ковчежетата на крал Станис бяха опразнени. „Трябва да се опитам поне. Може би има някакъв начин да успея да предотвратя този брак.“
— Трябва да стигна до Бял пристан. Ваше благородие, моля ви, помогнете ми.
Лорд Годрик започна да яде копанката си от хлебна кора, като я разкъса с големите си ръце. Яхнията беше смекчила баятия хляб.
— Не обичам северняците — заяви той. — Майстерите твърдят, че Изнасилването на Трите сестри е било преди две хиляди години, но Систъртън не е забравил. Преди това сме били свободни хора, с наши крале да ни управляват. След това е трябвало да коленичим пред Орловото гнездо, за да прогонят северняците. Вълкът и соколът са се били за нас хиляда години, докато оглозгат всичката тлъстина и плът от кокалите на тези бедни острови. Колкото до твоя крал Станис, когато беше началник на корабите на Робърт, изпрати флота в пристанището ми без мое разрешение и ме накара да обеся дванайсет чудесни приятели. Мъже като теб. Стигна дотам, че заплаши мен да обеси, ако случайно някой кораб заседне, защото Нощният фар е угаснал. Трябваше да търпя арогантността му. — Изяде още малко от хлебната купа. — Сега идва на север унизен и с подвита опашка. Защо да му предлагам помощ? Отговори ми на това.
„Защото е законният ти крал — помисли Давос. — Защото е силен и справедлив човек, единственият, който може да възстанови кралството и да го защити от заплахата, която се трупа на север. Защото има магически меч, който блести със светлината на слънцето.“ Думите заседнаха в гърлото му. Не можеше да ги каже на владетеля на Сладка сестра. Нито една от тях нямаше да го доближи и на стъпка до Бял пристан. „Какъв отговор иска? Трябва ли да му обещая злато, каквото нямаме? Знатен съпруг за дъщерята на дъщеря му? Земи, почести, титли?“ Лорд Алестер Флорент се бе опитал да играе тази игра, докато кралят не го изгори за това.