Джон неволно си спомни една песен:
Вал стоеше на платформата неподвижна, все едно бе изваяна от каменна сол. „Няма да заплаче, нито ще извърне очи.“ Джон се запита какво ли щеше да направи Игрит на нейно място. „Жените са силни.“ Неволно се замисли за Сам и майстер Емон, за Джили и бебето. „Тя ще ме прокълне с последния си дъх, но не видях друг начин.“ От Източен страж съобщаваха за свирепи бури по Тясното море. „Исках да ги опазя. Дали вместо това не нахраних раците с тях?“ Предната нощ бе сънувал как Сам се дави, как Игрит умира, поразена от неговата стрела (не беше негова стрелата, но в сънищата му винаги беше), как Джили плаче с кървави сълзи.
Джон Сняг беше видял достатъчно.
— Сега — каза.
Ълмър от Кралския лес заби копието си в земята, смъкна лъка си и дръпна черна стрела от колчана си. Донел Хил Сладура отметна назад качулката си, за да направи същото. Гарт Сивото перо и Брадатия Бен заредиха стрели, огънаха лъковете си и стреляха.
Една стрела порази Манс Райдър в гърдите, една в корема, една — в гърлото. Четвъртата удари една от дървените решетки и затрептя за миг, преди да пламне. Женски хлипове отекнаха от Вала, щом кралят на диваците се смъкна омекнал на пода на клетката си, обгърнат в пламъци.
— И вече свърши неговият Страж — тихо промълви Джон. Манс Райдър бе някога мъж на Нощния страж, преди да замени черното си наметало за друго, обшито със светлочервена коприна.
Станис гледаше намръщено от платформата. Джон отказа да срещне погледа му. Дъното на дървената клетка беше пропаднало, а решетките й се кършеха. Всеки път, щом пламъците заближеха нагоре, се откъсваха нови клони, тъмночервени и черни.
— Господарят на Светлината направи слънцето, луната и звездите, за да огряват пътя ни, и ни даде огъня, за да държи нощта надалече — говореше Мелисандра на диваците. — Никой не може да устои на пламъците му.
— Никой не може да устои на пламъците му — повториха хората на кралицата.
Пурпурният халат се вихреше около червената жена, бронзовата й коса очертаваше ореол около лицето й. Високи жълти пламъци заиграха от върховете на пръстите й, като нокти.
— СВОБОДЕН НАРОДЕ! Лъжовните ви богове не могат да ви помогнат. Лъжовният ви рог не ви спаси. Лъжливият ви крал ви донесе само смърт, отчаяние и разгром… но ето го истинския крал. ВИЖТЕ БЛЯСЪКА МУ!
Станис Баратеон извади Светлоносец.
Мечът засия червен, жълт и оранжев, оживял от светлина. Джон вече беше виждал това… но никога точно това, никога преди — като това. Светлоносец беше слънцето, превърнато в стомана. Когато Станис вдигна оръжието над главата си, хората трябваше да извърнат глави или да закрият очите си. Заскачаха уплашени коне, един хвърли ездача си. Блясъкът в огнената яма сякаш се сви пред тази буря от светлина, като малко кученце, разтреперано пред по-голям пес. Самият Вал засия в червено, розово и оранжево, щом вълните от цветове заиграха по леда. „Това ли е силата на кралската кръв?“
— Вестерос има само един крал — прокънтя гласът на Станис груб и суров, без музиката в тона на Мелисандра. — С този меч браня своите поданици и унищожавам тези, които ги застрашават. Прегънете коляно и ви обещавам храна, земя и правосъдие. Паднете на колене, и ще живеете. Или си идете — и умрете. Изборът е ваш. — Светлоносец се хлъзна в ножницата и светът отново помръкна, сякаш слънцето се скри зад облак. — Отворете портите.
— ОТВОРЕТЕ ПОРТИТЕ — ревна сир Клейтън Съгс с глас, дълбок като боен рог. — ОТВОРЕТЕ ПОРТИТЕ — повтори сир Корлис Пени, командващ охраната. — ОТВОРЕТЕ ПОРТИТЕ — завикаха сержантите. Разтичаха се мъже, за да изпълнят заповедта. Изтръгнаха от земята заострените колове, спуснаха дъски над дълбоките ровове и портите на заграждението се разтвориха широко. Джон Сняг вдигна ръка и я пусна и черните редици на братята му се отдръпнаха надясно и наляво, за да разчистят пътя към Вала, където Скръбния Ед Толет разтвори желязната порта.