— Хайде — подкани ги Мелисандра. — Елате към светлината… или побегнете обратно към мрака. — Огънят пращеше в ямата под нея. — Ако изберете живота, елате при мен.
И те отидоха. Бавно в началото, пленниците заизлизаха от грубо скованата си кошара, някои куцукащи, други — подкрепяни от приятелите си. „Ако искате да ядете, елате при мен — помисли Джон. — Ако не искате да умрете от студ и от глад, покорете се.“ Колебливо, уплашени да не би да ги чака капан, първите няколко пленници минаха по дъските и през кръга от колове, към Мелисандра и Вала. Последваха ги още и още, след като видяха, че нищо лошо не сполетя тръгналите пред тях. После още, докато не потекоха в непрекъснат поток. Хората на кралицата в стегнати кожени куртки и полушлемове подаваха на всеки минаващ мъж, жена или дете парче от бяло язово дърво: пръчка, откършена клонка, бяла като счупена кост, шепа кървавочервени листа. „Късче от старите богове, за да подхранят новия.“ Джон сви пръстите на дясната си ръка.
Зноят от огнената яма бе осезаем дори отдалече. За диваците сигурно бе изгарящ. Видя мъже да се присвиват от страх, чу детски плач. Неколцина свърнаха назад към леса. Видя как една млада жена залитна натам с по едно дете във всяка ръка. На всеки няколко стъпки поглеждаше назад, за да се увери, че никой не е тръгнал след нея, а щом наближи дърветата, побягна. Един старец с посивяла брада взе клона, който му връчиха, и го размаха като оръжие, докато хората на кралицата не се струпаха около него с копията си. Другите трябваше да заобикалят тялото му, докато сир Корлис не нареди да го хвърлят в огъня. Още от свободния народ избраха горите след това — някъде по един на всеки десет.
Но повечето продължиха напред. Зад тях имаше само студ и смърт. Напред беше надеждата. Прииждаха, стиснали късчетата си дърво, докато дойдеше мигът да ги хвърлят в пламъците. Р’хлор беше ревнив и ненаситен бог. Тъй че новият бог поглъщаше трупа на стария и мяташе огромните сенки на Станис и Мелисандра по Вала, черни на фона на ръждивочервените отражения по леда.
Сигорн бе първият, който коленичи пред краля. Новият магнар на Денн беше по-млад, по-ниско копие на баща си: слаб, оплешивяващ, облечен в части от броня, с дълга кожена ризница, обшита с бронзови плочки. След това дойде Дрънчащата ризница с подрънкващата си костена броня и щавена кожа, с шлема си от великански череп. Изпод кокалите надничаше съсипано окаяно същество с натрошени кафяви зъби и прежълтели очи. „Дребен, злобен и коварен човек, толкова глупав, колкото и жесток.“ Джон и за миг не повярва, че ще остане верен. Запита се какво ли изпитва Вал, докато го гледа как коленичи да получи опрощение.
Последваха ги по-дребни водачи. Двама главатари на кланове от хората на Роговата стъпка, чиито ходила бяха черни и твърди. Мъдра старица, почитана от хората на Млечна вода. Мършаво чернооко дванайсетгодишно момче, синът на Алфин Враноубиеца. Халек, братът на Харма Песоглавата, с нейните прасета. Всеки от тях коленичи пред краля.
„Твърде студено е за този парад на глумци“, помисли Джон.
— Свободният народ презира коленичещите — беше предупредил той Станис. — Оставете ги да съхранят гордостта си и ще ви заобичат повече.
Негово величество не се вслуша. Каза:
— Мечовете им искам, не целувките.
След като коленичеха, диваците повличаха крака покрай редиците на черните братя към портата. Джон бе назначил Коня, Сатена и още половин дузина да ги превеждат през Вала с факли. От другата страна ги чакаха купи с гореща лучена супа, комати хляб и наденица. Дрехи също: наметала, бричове, ботуши, ризи, топли кожени ръкавици. Щяха да спят върху бали чиста слама, с греещи огньове, които да гонят нощния студ. Кралят беше последователен, не можеше да му се отрече. Рано или късно обаче Тормунд Ужаса на великаните отново щеше да щурмува Вала и дойдеше ли този час, Джон се питаше чия страна ще изберат новите поданици на Станис. „Можеш да им дадеш земя и милост, но свободният народ сам избира кралете си, а бяха избрали Манс, не теб.“
Боуен Марш приближи коня си до коня на Джон.
— Не мислех, че някога ще видя този ден. — Лорд-стюардът беше отслабнал забележимо след раната в главата при Моста на черепите. Част от едното му ухо я нямаше. „Вече не прилича много на нар“, помисли Джон. Марш продължи: — Пуснахме кръв, за да спрем диваците при Ждрелото. Добри мъже загинаха там, приятели и братя. За какво?
— Кралството ще ни прокълне всички заради това — заяви със злъчен тон Алисър Торн. — Всеки честен човек във Вестерос ще обърне главата си и ще плюе при споменаването на Нощния страж.