— Харма е мъртва — отвърна Джон.
— Но не и прасетата. Гледат ме както Колача имаше навик да гледа свински бут. Не казвам, че диваците ни мислят злото. Да де, насякохме боговете им и ги накарахме да изгорят парчетата, но им дадохме лучена супа. Какво е един бог в сравнение с хубава паница лучена супа? И аз не бих отказал една.
Миризмите на пушек и изгоряла плът се бяха просмукали в черните дрехи на Джон. Знаеше, че трябва да хапне, но жадуваше за компания, не за храна. „Чаша вино с майстер Емон, няколко кротки думи със Сам, малко смях с Пип, Грен и Жабока.“ Емон и Сам бяха заминали обаче, а другите му приятели…
— Ще вечерям с мъжете тази вечер.
— Варено телешко с цвекло. — Скръбния Ед Май винаги знаеше какво готвят. — Хоб казва, че му е свършил хрянът обаче. Какво му е хубавото на вареното телешко без хрян?
Откакто диваците бяха изгорили старата трапезария, мъжете на Нощния страж се хранеха в каменната изба под оръжейната, сводесто помещение, разделено от два реда четвъртити каменни колони, с извити тавани и големи бурета с вино и ейл покрай стените. Когато Джон влезе, на масата най-близо до стъпалата четирима строители играеха на плочки. По-близо до огнището бяха насядали обходници и няколко души от хората на краля и си говореха тихо.
По-младите се бяха събрали на друга маса, където Пип беше намушкал ряпа с ножа си.
— Нощта е тъмна и пълна с ряпа — заяви той тържествено. — Нека се помолим за сърнешко, чеда мои, с малко лук и вкусна масчица. — Приятелите му се разсмяха: Грен, Жабока, Сатена, цялата компания.
Джон Сняг се въздържа.
— Да се подиграваш с молитвата на друг човек е глупава работа, Пип. И опасна.
— Ако червеният бог се е обидил, нека ме порази.
Смеховете замряха.
— Смеехме се на жрицата — каза Сатена, гъвкав и хубав младок, някогашно момче курва в Староград. — Само си правехме майтап, милорд.
— Имате си своите богове, а тя — своя. Оставете я на мира.
— Тя не оставя нашите богове на мира — възрази Жабока. — Нарича Седемте „лъжовни богове“, милорд. Старите богове също. Накара диваците да изгорят клони от язово дърво. Видяхте.
— Лейди Мелисандра не ми е подчинена. Вие сте. Няма да търпя вражда между кралските хора и моите.
Пип сложи ръка на рамото на Жабока.
— Стига си квакал, храбри Жабок, нашият Велик лорд Сняг каза. — Стана и удостои Джон с насмешлив поклон. — Моля за извинение. Отсега насетне няма дори да си мърдам ушите без височайшето позволение на негово благородие.
„Мисли си, че всичко това е някаква игра.“ Трябваше да му набие малко здрав разум в главата.
— Мърдай си ушите колкото щеш. Не те, а плямпащият ти език създава неприятностите.
— Ще се погрижа да внимава повече — обеща Грен, — и ще го цапардосам, ако много дрънка. — Поколеба се. — Милорд, ще вечеряте ли с нас? Оуен, свий се малко и направи място за Джон.
Нищо повече не искаше Джон. „Не — наложи се да си каже. — Онова време свърши.“ Осъзнаването го прониза в корема като нож. Бяха го избрали да ги командва. Валът беше негов, и животът им — също. „Един лорд може да обича хората, които командва — чу сякаш гласа на лорд баща си, — но не може да им бъде приятел. Един ден може да се наложи да ги съди или да ги изпрати на смърт.“
— Друг път — излъга лорд-командирът. — Ед, ти сядай да вечеряш. Трябва да свърша една работа.
Въздухът отвън бе станал сякаш още по-студен. Срещу замъка се виждаха светлинките на свещи, блеснали от прозорците на Кралската кула. Вал стоеше на покрива на кулата, загледана нагоре към Вала. Станис я държеше затворена в стаите над своите, но й разрешаваше да се разхожда по бойниците, за да се раздвижи. „Изглежда самотна — помисли Джон. — Самотна и хубава.“ Иргит беше хубава по свой начин, с червената й коса, целуната от огъня, а усмивката й правеше лицето й толкова живо… Вал нямаше нужда да се усмихва. Щеше да завърти мъжките глави във всеки двор по широкия свят.
Въпреки това принцесата на диваците не беше обичана от тъмничарите си. Презираше ги всички като „коленичещи“ и на три пъти се бе опитала да избяга. Когато един войник прояви небрежност в нейно присъствие, беше измъкнала камата му от канията и го беше пронизала в шията. Два пръста по-наляво и можеше да е умрял. „Самотна, хубава и смъртно опасна — помисли Джон. — А можеше да я имам. Нея и Зимен хребет, и името на лорд баща ми.“ Вместо това бе избрал черно наметало и стена от лед. Вместо това бе избрал честта. „Чест като за копеле.“