Валът надвисна от дясната му страна, щом прекоси двора. Отвесният лед искреше смътно, но отдолу всичко беше сняг. При портата, между решетките, грееше мътно оранжево сияние — мъжете от охраната се бяха подслонили от вятъра. Джон чу скърцане на вериги, когато клетката на макарата се люшна и застърга в леда. На върха часовите сигурно се бяха свили в навеса за топлене около горящ мангал и си викаха, за да надмогнат воя на вятъра. Или пък бяха потънали в мълчание.
Докато вървеше под скелето на кулата на лорд-командира, покрай мястото, където Игрит бе издъхнала в прегръдката му, до него се появи Дух и топлият му дъх заизлиза на бяла пара в студа. На лунната светлина червените му очи грееха като езерца от огън. Вкус на гореща кръв изпълни устата на Джон и той разбра, че Дух е убил тази нощ. „Не. Аз съм човек, не вълк.“ Избърса устата си, без да сваля ръкавицата, и се изплю.
Клидас все още обитаваше стаите под гарванарника. Щом Джон почука, той се дотътри със свещ в ръка и открехна вратата.
— Натрапвам ли се?
— Ни най-малко. — Клидас отвори вратата по-широко. — Тъкмо греех вино. Ще пийне ли чаша милорд?
— С удоволствие. — Ръцете му се бяха вкочанили от студа. Смъкна ръкавиците и раздвижи пръстите си.
Клидас се върна при огнището, за да разбърка виното. „Поне на шейсет е. Старец. Изглеждаше по-млад единствено в сравнение с Емон.“ Нисък и закръглен, Клидас имаше мътнорозовите очи на някое нощно същество. Няколко бели косъма се бяха задържали по черепа му. Когато наля, Джон взе чашата с две ръце, подуши подправките и отпи. Топлината се разля в гърдите му. Отново отпи, дълго и дълбоко, за да отмие вкуса на кръв от устата си.
— Хората на кралицата казват, че Кралят отвъд Вала умрял като страхливец. Плакал за милост и се отрекъл, че е крал.
— Да. Светлоносец беше по-ярък, отколкото съм го виждал някога. Ярък като слънцето. — Джон вдигна чашата си. — За Станис Баратеон и неговия магически меч. — Виното му загорча.
— Негово величество не е лесен. Малцина, които носят корона, са лесни. От добри мъже са се получавали лоши крале, казва майстер Емон, а някои лоши мъже са се оказвали добри крале.
— Той би трябвало да знае. — През живота си Емон Таргариен беше видял деветима крале на Железния трон. Беше кралски син, кралски брат, кралски чичо. — Погледнах в онази книга, която майстер Емон ми остави. „Нефритеният компендиум“. Страниците, които разказват за Азор Ахаи. Светлоносец бил неговият меч. Закален с кръвта на жена му, ако може да се вярва на Вотар. Оттам насетне Светлоносец никога не бил студен на допир, а топъл като Ниса. В битка оръжието изгаряло нажежено като огън. Веднъж Азор Ахаи се сразил с чудовище. Когато забил меча в корема му, кръвта му закипяла. Дим и пара изригнали от устата му, очите му се разтопили и потекли по страните му, а тялото му лумнало в пламъци.
Клидас примига.
— Меч, който излъчва собствена топлина…
— … би бил нещо чудесно на Вала. — Джон остави чашата и надяна ръкавиците си от къртича кожа. — Жалко, че мечът, който Станис владее, е студен. Ще ми е интересно да видя как неговият Светлоносец се държи в битка. Благодаря ти за виното. Дух, с мен. — Джон вдигна качулката на наметалото си и тръгна към вратата. Белият вълк го последва в нощта.
Оръжейната беше тъмна и затихнала. Джон кимна на стражите, преди да продължи покрай пирамидите копия към покоите си. Окачи оръжейния си колан на кука до вратата, а наметалото си — на друга. Отне му доста време, докато запали свещите. Дух се сви на чергата си и заспа, но Джон все още не можеше да се отпусне. Надрасканата чамова маса бе покрита с карти на Вала и земите отвъд него, разписание на обходите и писмо от Сенчеста кула, написано с плавния почерк на сир Денис Малистър.
Прочете писмото отново, подостри перо и отпуши гърненце гъсто черно мастило. Написа две писма, първото до сир Денис, второто — до Котър Пайк. И двамата го тормозеха за още хора. Холдър и Жабока прати на запад до Сенчеста кула, Грен и Пип — в Източен крайморски страж. Мастилото съхнеше и всичките му думи изглеждаха резки, груби и недодялани, но продължи.
Когато най-сетне остави перото, в стаята беше сумрачно и студено, а стените й сякаш се свиваха. Кацнал над прозореца, гарванът на Стария мечок го гледаше отгоре с умните си черни очи. „Моят последен приятел — помисли унило Джон. — И най-добре ще е да те надживея, иначе ще изкълвеш и моето лице.“ Дух не се броеше. Дух беше по-близък от приятел. Дух беше част от него.