— Както заповядате. Колко души?
— Колкото прецениш.
Резнак мо Резнак ахна.
— Ваше величество, откъде ще дойдат парите за заплатите на толкова хора?
— От пирамидите. Наречи го кръвен данък. Ще взема по сто жълтици от всяка пирамида за всеки освободен, убит от Синовете на Харпията.
Това докара усмивка на лицето на Бръснатото теме.
— Ще бъде сторено — заяви той. — Но ваше сияние трябва да знае, че Великите господари на Зак и Меррек се готвят да оставят пирамидите си и да напуснат града.
На Денерис й призляваше до смърт от Зак и Меррек. Призляваше й от всички мийрийнци, велики и дребни.
— Остави ги да си ходят, но гледай да не вземат повече от дрехите на гърбовете си. Погрижи се всичкото им злато да остане тук. Запасите им храна също.
— Ваше величество — промълви Резнак мо Резнак, — не можем да знаем дали тези велики благородници са решили да се присъединят към враговете ви. По-вероятно е просто да са тръгнали за именията си в хълмовете.
— В такъв случай няма да имат нищо против да пазим златото им. Нищо няма за купуване по хълмовете.
— Страх ги е за децата им — каза Резнак.
„Да — помисли Денерис. — Мен също.“
— Трябва и тях да опазим. Ще взема по две деца от всеки от тях. От другите пирамиди също. Момче и момиче.
— Заложници — каза зарадвано Скааз.
— Пажове и виночерпци. Ако Великите господари възразят, кажете им, че във Вестерос е голяма чест дете да бъде избрано да служи в двора. — Останалото премълча. — Направете каквото заповядах. Мъртви имам да оплаквам.
Когато се върна в покоите си на върха на кулата, завари Мисандей да плаче тихо на постелята си: мъчеше се да приглуши хлиповете си.
— Ела да спиш с мен — каза Дани на малката писарка. — До разсъмване има още няколко часа.
— Ваша милост е толкова добра с тази. — Мисандей се пъхна под чаршафите. — Той беше добър брат.
Дани прегърна момичето.
— Разкажи ми за него.
— Учеше ме да се катеря по дърветата, когато бяхме малки. Можеше да хваща риба с ръце. Веднъж го намерих заспал в градините ни със сто пеперуди накацали по него. Толкова красив изглеждаше онази сутрин, че тази… искам да кажа, обичах го.
— Както той теб. — Дани я погали по косата. — Кажи думата, миличко, и ще те изпратя далече от това ужасно място. Все някак ще намеря кораб и ще те пратя у дома. В Наат.
— По-скоро бих останала с вас. На Наат ще ме е страх. Ами ако пак дойдат търговците на роби? Чувствам се в безопасност, когато съм с вас.
„Безопасност.“ Очите на Дани се напълниха със сълзи.
— Искам да те опазя. — Мисандей бе още дете. С нея се чувстваше все едно че и тя можеше да е дете. — Никой не ме пазеше, когато бях малка. Е, сир Вилем ме пазеше, но после умря, а Визерис… искам да те защитя, но… толкова е трудно. Да бъдеш силна. Не винаги знам какво трябва да направя. Трябва да знам обаче. Те си имат само мен. Аз съм кралицата… и… и…
— … майка — прошепна Мисандей.
— Майка на дракони. — Дани потръпна.
— Не. Майка на всички нас. — Мисандей се сгуши до нея. — Ваша милост трябва да поспи. Скоро ще дойде утрото и дворцовият съвет.
— Двете ще спим, и ще сънуваме сладки сънища. Затвори очи. — Момичето се подчини, а Дани го целуна по клепачите и го накара да се засмее.
Сънят не дойде толкова лесно, колкото целувките обаче. Дани стисна очи и се опита да помисли за дома, за Драконов камък и Кралски чертог, и за всички други места, за които Визерис й беше разправял, в по-милостива земя от тази… но мислите й непрекъснато се връщаха към Робския залив, като кораби, пленени от бурен вятър. Щом Мисандей заспа дълбоко, Дани стана и излезе на терасата. Опря се на тухления парапет и се загледа над града. Хиляди покриви се простираха под нея, обагрени в костенобяло и сребристо от луната.
Някъде под тези покриви Синовете на Харпията се бяха събрали и крояха как да я убият, нея и всички, които я обичаха, и да оковат отново децата й. Някъде там долу гладно дете плачеше за мляко. Някъде старица лежеше на смъртен одър. Някъде мъж и девица се прегръщаха и опипваха дрехите си с жадни ръце. Но тук горе беше само сиянието на лунната светлина над пирамиди и ями, без намек за онова, което лежеше под нея. Тук горе беше само тя. Сама.