Белият свят се завъртя и пропадна. За миг сякаш беше в язовото дърво, зяпнал през издълбани червени очи как един издъхващ мъж вяло се гърчи на земята, а една полудяла жена се лута сляпа и цялата в кръв под луната, как плаче с червени сълзи и раздира дрехите си. После двамата изчезнаха и той вече се извисяваше, стапяше се и духът му се понесе в студения вятър. Беше в снега и в облаците, беше лястовица, катерица, дъб. Рогат бухал прелетя тихо между дърветата, подгонил заек. Варамир беше в бухала, в заека, в дърветата. Дълбоко в замръзналата земя червеи ровеха слепешком в тъмното, а той беше и в тях. „Аз съм дървото и всичко, което е в него“, помисли ликуващо. Сто гарвана се понесоха във въздуха и заграчиха, щом го усетиха как премина през тях. Грамаден лос нададе тръбен рев и вся смут в присвилите се на гърба му деца. Заспало вълчище вдигна глава и изръмжа на пустия въздух. Преди сърцата им да забият отново, той вече ги беше подминал, за да подири своите, Едноокия, Хитрата и Крадливеца, да подири глутницата си. Вълците му щяха да го спасят.
Това бе последната му мисъл като човек.
Истинската смърт дойде внезапно. Усети как го удари студът все едно, че се бе гмурнал в ледените води на замръзнало езеро. След това се усети, че тича по огрените от лунна светлина снегове с глутницата по петите му. Половината свят бе помръкнал. „Едноокия“, разбра той. Излая, а Хитрата и Крадливеца му отвърнаха.
Щом стигнаха билото, спряха. „Трън“, спомни си той и част от него изпита скръб заради изгубеното, а друга част — разкаяние за стореното. Долу светът бе станал на лед. Пръсти скреж бавно лазеха нагоре по язовото дърво и се пресягаха един към друг. Запустялото село вече не беше пусто. Синеоки сенки крачеха сред купчините сняг. Някои носеха кафяво, някои — черно, а някои бяха голи и плътта им бе станала бяла като сняг. Вятър завъздиша сред хълмовете, натежал от миризмите им: мъртва плът, засъхнала кръв, кожи, които воняха на плесен, гнило и пикня. Хитрата изръмжа и оголи зъби, козината й настръхна. „Не човеци. Не плячка. Тези не.“
Съществата долу се движеха, но не живееха. Едно по едно заповдигаха глави към трите вълка на хълма. Последното, което погледна нагоре, бе доскорошната Трън. Беше облечена във вълна и кожи, а над това бе загърната в бял скреж, който пращеше, щом помръднеше, и лъщеше на лунната светлина. Розови ледунки висяха от пръстите й, десет дълги ножа замръзнала кръв. А в дупките на мястото на очите й мъждукаше бледа синкава светлина и придаваше на грубите й черти зловеща красота, каквато никога не бяха познавали приживе.
„Тя ме вижда.“
Тирион
Пи по целия път през Тясното море.
Корабът беше малък, каютата му още по-малка, но капитанът не искаше да го пусне горе на палубата. Стомахът му се обръщаше от люшкането и вкусът на храната ставаше още по-гаден от повдигането. Но за какво му беше осоленото телешко, твърдото сирене и гъмжащият от червеи хляб, след като имаше вино, което да го засити? Беше червено и горчиво, много силно. Понякога повръщаше и виното, но винаги имаше още.
— Светът е пълен с вино — мърмореше в тъмната каюта. Баща му не понасяше пияници, но какво от това? Баща му беше мъртъв. Той го беше убил. „Метална стрела в корема, милорд, и цялата за теб. Само да бях по-добър с арбалета, щях да я нанижа в оня кур, с който си ме направил, проклето копеле.“
Под палубата нямаше ни нощ, ни ден. Тирион отмяташе времето по влизанията и излизанията на корабния прислужник, момчето, дето му носеше храната, която не ядеше. Винаги носеше и четка с ведро, за да почисти.
— Дорнско вино ли е това? — попита го веднъж Тирион, когато дръпна запушалката на един мях. — Винаги ми напомня за една определена змия, която познавах. Забавен тип беше, докато не го затрупа една планина.
Прислужникът не отвърна. Грозно момче, но несъмнено по-лицеприятно от едно определено джудже с половин нос и с белег от окото до брадичката.
— Обидих ли те? — попита Тирион, докато момчето търкаше. — Да не са ти заповядали да не говориш с мен? Или някое джудже баламоса майка ти? — И това остана без отговор. — Накъде плаваме? Това ми кажи. — Джайм беше споменал за Свободните градове, но така и не каза кой. — За Браавос ли? За Тирош? За Мир? — По-скоро би избрал да иде в Дорн. „Мирцела е по-голяма от Томен и според дорнския закон Железният трон е неин. Ще й помогна да поиска правата си, както посъветва принц Оберин.“