„Майка на дракони — помисли Денерис. — Майка на чудовища. Какво развихрих над света? Кралица съм, но моят трон е направен от изгорели кости и стои на подвижен пясък.“ Без дракони, как можеше да се надява да задържи Мийрийн, още по-малко — да си върне Вестерос? „Аз съм кръвта на дракона. Ако те са чудовища, аз също.“
Смрад
Плъхът изписка, щом го захапа, загърчи се бясно да се отскубне. Коремчето беше най-меката част. Впи зъби в сладкото месо и топлата кръв потече по устните му. Беше толкова хубаво, че докара сълзи в очите му. Коремът му изръмжа и той преглътна. На третата захапка плъхът спря да се бори и той се почувства почти доволен.
После чу гласовете зад вратата на тъмницата.
Изведнъж застина, не смееше дори да сдъвче. Устата му беше пълна с кръв, месо и косми, но го беше страх да изплюе или да глътне. Заслуша се с ужас, вцепенен като камък, в стърженето на ботуши и дрънченето на железни ключове. „Не. Моля ви, богове, не сега, не сега.“ Толкова време му бе отнело, докато хване плъха. „Ако ме спипат с него, ще ми го вземат и после ще кажат, а лорд Рамзи ще ме накаже.“
Знаеше, че трябва да скрие плъха, но беше ужасно гладен. Два дни бяха минали, откакто беше ял. Или може би три. Тук в тъмното беше трудно да се разбере. Макар ръцете и краката му да бяха тънки като клечки, коремът му беше подут и празен, и толкова болеше, че не можеше да заспи. Щом затвореше очи, се улавяше, че си спомня за лейди Рогов лес. След сватбата им лорд Рамзи я беше затворил в една кула и я остави да умре от глад. Накрая беше изяла пръстите си.
Присви се в един ъгъл на килията, стиснал плячката си под брадичката. Кръв потече от ъгълчетата на устата му, докато разкъсваше плъха с колкото зъби му бяха останали и се мъчеше да изгълта колкото може повече от топлата плът, преди да отворят вратата. Месото беше жилаво, но толкова сочно, че чак му прилошаваше. Дъвчеше и гълташе, вадеше кокалчетата от дупките във венците си, където бяха изтръгнали зъбите му. Дъвченето болеше, но беше толкова гладен, че не можеше да спре.
Звуците отвън се усилваха. „Моля ви, богове, нека да не идва за мен“, замоли се той наум, докато откъсваше единия крак на плъха. Отдавна никой не беше идвал при него. Имаше други килии и други затворници. Понякога чуваше писъците им, дори през дебелите каменни стени. „Жените винаги пищят най-силно.“ Засмука суровото месо и се опита да изплюе кокала, но слюнката покапа и кокалчето се заплете в брадата му. „Иди си — замоли се той, — махни се оттук, подмини ме, моля те, моля те.“
Но стъпките спряха точно когато станаха най-шумни и ключовете издрънчаха точно зад вратата. Плъхът изпадна от пръстите му. Той избърса кръвта от тях в бричовете си.
— Не — изръмжа отчаяно. Петите му задраскаха в сламата, докато се мъчеше да се свре в ъгъла, в студените влажни каменни стени.
Щракването на завъртащата се ключалка бе най-ужасният звук от всички. Когато светлината го удари право в лицето, изкрещя. Трябваше да закрие очите си с ръце. Искаше му се да ги издере.
— Махни я, направи пак тъмно, моля те, о, моля те.
— Това не е той — каза момчешки глас. — Виж го. Сбъркали сме килията.
— Последната килия отляво — отвърна друго момче. — Това е последната килия отляво, нали?
— Да. — Мълчание. — Какво казва?
— Май светлината не му харесва.
— На теб щеше ли да ти хареса, ако изглеждаше така? — Момчето се изхрачи. — И вонята му. Ще повърна.
— Ял е плъхове — каза второто момче. — Виж.
Първото момче се изсмя.
— Да. Хе!
„Трябваше.“ Плъховете го хапеха, докато спеше, гризяха пръстите на ръцете и краката му, даже лицето, тъй че щом спипаше някой, не се колебаеше. Яж или ще те изядат — нямаше друг избор.
— Направих го — изломоти той. — Направих го, да, изядох го, те правят същото с мен, моля ви…
Момчетата се приближиха, сламата тихо зашушна под краката им.
— Говори ми — каза едното. Беше по-малкото от двете, хилаво момче, но умно. — Помниш ли кой си?
Страхът заклокочи в него и той простена.
— Говори ми. Кажи ми името си.
„Името ми.“ Писък заседна в гърлото му. Бяха го научили как се казва, бяха, бяха, но беше толкова отдавна, че бе забравил. „Ако го кажа грешно, ще ми вземе още един пръст, или по-лошо, ще ме… ще ме…“ Нямаше да мисли за това. Не можеше да мисли за това. В челюстите го боцкаха игли, в очите. Главата му пулсираше.