„Ако имах опашка, Копелето щеше да я е отрязал.“ Мисълта го споходи неканена, злъчна, опасна мисъл. „Болтън, не Сняг.“ Момчето крал на Железния трон беше направило Рамзи законен лорд, като му беше дал правото да използва името на лорд баща си. Ако някой го наречеше „Сняг“, му напомняше, че е незаконороден, и това го вбесяваше. Трябваше да помни това. И името си, трябваше да помни името си. За миг се изплъзна от ума му и това толкова го изплаши, че се спъна по стръмните стъпала на тъмницата, бричът се съдра и му потече кръв. Малкия Уолдър трябваше да го сбута с факела, за да го накара да се изправи и да тръгне отново.
Изкараха го на двора. Нощта се спускаше над Дредфорт и над източните стени на замъка изгряваше пълна луна. Бледата й светлина хвърляше сенките на високите триъгълни зъбци по замръзналата земя, редица остри черни зъби. Въздухът бе студен, влажен и изпълнен с полузабравени миризми. „Светът — каза си Смрад. — Така мирише светът.“ Не знаеше колко дълго е стоял долу в тъмниците, но трябваше да е поне от половин година. „Поне толкова, или повече. А ако е било пет години, или десет, или двайсет? Дали изобщо ще го науча? А ако съм полудял там долу и половината ми живот си е отишъл?“ Но не, това беше глупост. Не можеше да е било толкова дълго. Момчетата все още бяха момчета. Ако бяха минали десет години, щяха да са вече мъже. Трябваше да помни това. „Не трябва да му позволя да ме побърка. Може да ми отреже пръстите на ръцете и краката, може да ми извади очите и да ми отреже ушите, но не може да ми вземе ума, освен ако не му позволя.“
Малкия Уолдър поведе с факела в ръка. Смрад тръгна покорно след него, с Големия Уолдър зад гърба си. Псетата в кучкарниците се разлаяха, щом минаха покрай тях. Вятър залудува из двора, прониза го през мръсните дрипи и кожата му настръхна. Нощният въздух беше студен и влажен, но не видя следи от сняг, макар зимата със сигурност да наближаваше. Смрад се зачуди дали ще е жив да види снеговете. „Колко ли пръста ще имам на ръцете? Колко на краката?“ Вдигна ръката си и се стъписа, като видя колко е бяла и безплътна. „Кожа и кости. Имам ръце на старец.“ Дали не грешеше за момчетата? Ами ако не бяха Малкия Уолдър и Големия Уолдър все пак, а синовете на момчетата, които бе познавал?
В голямата зала беше сумрачно и димно. Отляво и отдясно горяха факли, стиснати в костеливи човешки ръце, щръкнали от стените. Високо горе имаше почернели от пушек греди, а сводестият таван се губеше в сянка. Въздухът бе натежал от миризмите на вино, ейл и печено месо. Стомахът на Смрад шумно изръмжа и устата му се напълни със слюнка.
Малкия Уолдър го сбута покрай дългите маси, на които се хранеха мъжете от гарнизона. Усещаше погледите им, вперени в него. Най-добрите места близо до подиума бяха заети от фаворитите на Рамзи, Момчетата на копелето. Бен Кокалите, старецът, който се грижеше за любимите псета на негова светлост. Деймън, наричан Деймън Потанцувай за мен, светлокос и с буен момчешки нрав. Грънт, който беше загубил езика си заради лекомислено дърдорене в присъствието на лорд Рууз. Алин Киселия. Кожаря. Жълтия Дик. По-надолу от солта на гарнизона имаше други, които Смрад познаваше по външност, макар и не по име: заклети мечове и сержанти, войници, тъмничари и палачи. Но имаше и външни, непознати за него лица. Някои сбръчкваха носове, щом минеше покрай тях, а други се смееха, като го видеха. „Гости — помисли Смрад. — Приятели на негова светлост, а мен са ме довели, за да ги развеселя.“ Потръпна от страх.
На високата маса Копелето на Болтън седеше на стола на лорд баща си и пиеше от бащината си чаша. Двама стари мъже споделяха трапезата му и Смрад от един поглед разбра, че са лордове. Единият беше мършав, с кремъчни очи, дълга бяла брада и лице, студено като зимен скреж. Елекът му бе от дрипава меча кожа, протрит и мръсен. Под него носеше ризница, дори тук на трапезата. Вторият също беше слаб, но изкривен, докато първият седеше изправен. Едното му рамо бе много по-високо от първото и се беше изгърбил над яденето си като лешояд над леш. Очите му бяха сиви и алчни, зъбите му жълти, раздвоената му брада — валма от сняг и сребро. Само няколко косъма бяла коса бяха останали по петнистия му череп, но наметалото му беше меко и хубаво, сива вълна, обшита с черен самур, и стегнато на рамото с лъчиста звезда от ковано сребро.