Рамзи беше облечен в черно и розово: черни ботуши, черен колан и ножница, черно кожено яке над розов кадифен елек с ивици тъмночервен сатен. На дясното му ухо блестеше гранат, изсечен във формата на капка кръв. Но въпреки пищното облекло си оставаше грозен мъж, с едър кокал, отпуснати рамене и месест, което намекваше, че с годините ще надебелее. Кожата на лицето му беше розова и на петна, носът му широк, устата малка, косата — дълга, черна и суха. Устните му бяха широки и месести, но първото, което забелязваха хората у него, бяха очите му. Имаше очите на лорд баща си: малки, сближени, необичайно бледи. „Призрачно сив“, наричаха някои цвета, но всъщност очите му бяха почти безцветни, като две бучки мръсен лед.
Като видя Смрад, влажните му устни се изкривиха в усмивка.
— Ето го и него. Моят кисел приятел. — На мъжете до себе си рече: — Смрад е с мен още откакто бях момче. Даде ми го лорд баща ми, в знак на бащината си обич.
Двамата лордове се спогледаха.
— Чул бях, че слугата ви е мъртъв — каза изгърбеният. — Убит от Старките, разправяха.
Лорд Рамзи се изкиска.
— Железните ще ви кажат, че което е мъртво, никога не може да умре, а се вдига отново, по-крепко и по-силно. Като Смрад. Обаче мирише на гроб, признавам.
— Мирише на пикня и повръщано. — Старият лорд с изгърбените рамене хвърли кокала, който глозгаше, и избърса пръстите си в покривката на масата. — Има ли някаква причина на всяка цена да ни го натрапвате, докато ядем?
Вторият лорд, старецът с изправения гръб и с ризницата, изгледа Смрад с твърдите си като кремък очи.
— Погледни пак — подкани той другия лорд. — Косата му е побеляла и е загубил двайсет кила, но това не е слуга. Забравил ли си?
Изгърбеният лорд погледна отново и изведнъж изсумтя.
— Той? Не може да бъде! Повереникът на Старк. Такъв веселяк беше, вечно усмихнат.
— По-рядко се усмихва вече — призна лорд Рамзи. — Може да съм му счупил някой и друг от хубавите бели зъбки.
— По-добре да му беше прерязал гърлото — подхвърли лордът с ризницата. — Куче, което се обръща против господаря си, за нищо не става, освен да му се съдере кожата.
— О, дран е той тук-там — отвърна Рамзи.
— Да, милорд. Лош бях, милорд. Нагъл и… — Облиза устна, мъчеше се да си спомни какво още е направил. „Служи и се подчинявай и той ще те остави да живееш и да си запазиш каквото ти е останало. Служи и се подчинявай и помни името си. Смрад, римува се с гад. Вмирисан, римува се с хрисим.“ — Лош и…
— Има кръв на устата ти — посочи Рамзи. — Пак ли си дъвкал пръстите си, Смрад?
— Не. Не, милорд, кълна се.
Веднъж Смрад се беше опитал да отхапе безименния си пръст, за да спре да го боли, след като бяха одрали кожата му. Лорд Рамзи никога не отрязваше просто пръста на човек. Предпочиташе да го одере и да остави оголената плът да изсъхне, да се напука и да забере. Смрад го бяха били с камшик, бяха го разпъвали и рязали, но никоя болка не беше толкова мъчителна, колкото след одиране. Тази болка докарваше човек до лудост и не можеше да се изтърпи дълго. Рано или късно жертвата започваше да пищи: „Моля ви, стига, стига, нека да спре да ме боли, отрежете го.“ И лорд Рамзи се подчиняваше. Беше игра, която играеха. Смрад бе научил правилата и ръцете и ходилата му можеха да го докажат, но тогава ги беше забравил и се опита сам да прекрати болката със зъбите си. Рамзи не остана доволен и обидата струва на Смрад още един пръст.
— Ядох плъх — изломоти той.
— Плъх? — Светлите очи на Рамзи блеснаха на светлината на факлите. — Всички плъхове в Дредфорт са притежание на милорд баща ми. Как смееш да се угощаваш без мое разрешение?
Смрад не знаеше какво да отвърне, тъй че си замълча. Една погрешна дума можеше да му струва още един пръст от краката, даже и от ръцете. Дотук бе загубил два пръста на лявата си ръка и кутрето на дясната, но само малкия пръст на десния крак срещу три на левия. Понякога Рамзи си правеше шеги, че го „подравнява“. „Милорд само се шегува — опита се да се убеди. — Не иска да ме нарани.“ Милорд беше милостив и добър. Можеше да му е одрал лицето заради някои неща, които Смрад беше казвал, преди да научи истинското си име и къде му е мястото.
— Това става досадно — каза лордът с ризницата. — Убий го и да се свърши.
Лорд Рамзи напълни чашата си с ейл.
— Това би провалило празненството ми, милорд. Смрад, имам радостна новина за теб. Скоро ще се женя. Лорд баща ми води едно момиче от Старките. Дъщерята на лорд Едард, Аря. Помниш малката Аря, нали?