„Аря Препъвачката — за малко да се изтърве. — Аря Конското лице.“ По-малката сестра на Роб, с кафявата коса, с дългото лице, тънка като клечка, винаги мръсна. „Санса беше хубавата.“ Спомни си как си беше мислил някога, че лорд Старк може да го ожени за Санса и да го обяви за свой син, но онова бяха само детски мечти. Но Аря…
— Помня я. Аря.
— Тя ще е лейди на Зимен хребет, а аз — нейният лорд.
„Тя е още момиче.“
— Да, милорд. Поздравления.
— Ще ме придружиш ли на сватбата ми, Смрад?
Той се поколеба.
— Ако пожелаете, милорд.
— О, да.
Замълча отново, разколебан. Дали това не беше някакъв жесток капан?
— Да, милорд. Ако благоволите. Би било чест за мен.
— Трябва да те извадим от онази мръсна тъмница тогава. Да те изтъркаме, да ти стане пак кожата розовичка, чисти дрехи да ти намерим, да ти дадем храна. Малко хубава каша ще ти хареса ли? Може би и грахов пай, с малко бекон. Имам една малка задача за теб, и трябва да си върнеш силите, ако ще ми служиш. Искаш да ми служиш, знам.
— Да, милорд. Повече от всичко на света. — Потръпна. — Аз съм вашият Смрад. Моля ви, позволете ми да ви служа. Моля ви.
— След като ме молиш толкова мило, как мога да ти откажа? — Рамзи се усмихна. — Тръгвам на война, Смрад. А ти ще дойдеш с мен, за да ми помогнеш да си доведа девствената невяста.
Бран
Нещо в грака на гарвана го накара да потръпне. „Вече съм почти мъж — напомни си Бран. — Трябва да съм храбър вече.“
Но въздухът беше режещ, студен и пълен със страх. Дори Лято беше уплашен. Козината на врата му беше настръхнала. По склона се протягаха сенки, черни и гладни. Всички дървета се бяха огънали и изгърбили под тежестта на леда. Заровени от корена до короната в замръзналия сняг, бяха се струпали на хълма като великани, чудовищни уродливи същества, присвити срещу ледения вятър.
— Те са тук. — Обходникът извади дългия си меч.
— Къде? — попита с приглушен глас Мийра.
— Близо. Не знам. Някъде.
Гарванът отново изграчи.
— Ходор — изшепна Ходор. Беше пъхнал ръцете си под мишниците. От кафявия храсталак на брадата му висяха ледунки, а мустаците му бяха станали на бучка замръзнала слуз, лъскаво червена на светлината на залеза.
— Онези вълци също са близо — предупреди ги Бран. — Дето ни преследваха. Лято ги надушва всеки път, щом вятърът духне откъм тях.
— Вълците са най-малката ви грижа — каза Студени ръце. — Трябва да се изкачим. Скоро ще се стъмни. Ще е добре да се скриете вътре, преди да падне нощта. Топлината ви ще ги привлече.
Погледна на запад, където светлината на залязващото слънце прозираше между дърветата като блясък на далечен огън.
— Само оттук ли можем да влезем? — попита Мийра.
— Задният вход е на три левги на север, след едно дере.
Само това оставаше. Дори Ходор не можеше да се спусне в дере с Бран на гърба, а Джойен можеше да извърви три левги толкова, колкото и да пробяга хиляда.
Мийра изгледа накриво склона на хълма.
— Пътят изглежда чист.
— Изглежда — промърмори мрачно обходникът. — Усещате ли студа? Тук има нещо. Къде са те?
— Вътре в пещерата? — предположи Мийра.
— Пещерата е защитена с магия. Не могат да преминат. — Обходникът посочи с меча си. — Виждате входа ей там. На средата на склона между язовите дървета, онази цепнатина в скалата.
— Виждам го — каза Бран. Гарвани се вмъкваха и излитаха оттам.
— Виждам само гънка в скалата — каза Мийра.
— Има проход. Стръмен и извит в началото, път през скалата. Ако успеете да стигнете до него, ще сте в безопасност.
— А ти?
— Пещерата се пази.
Мийра огледа цепнатината на склона.
— Не може да е повече от хиляда крачки дотам.
„Не е — помисли Бран, — но тези хиляда крачки са нагоре.“ Склонът беше стръмен и гъсто обрасъл с дървета. Снегът беше спрял преди три дни, но не се беше стопил. Земята под дърветата бе загърната в бяло покривало, гладко и непокътнато.
— Никой няма тук — каза той храбро. — Погледнете снега. Няма никакви стъпки.
— Белите бродници стъпват леко — рече обходникът. — Няма да намериш стъпки където са минали.