Жената-дете вървеше напред с факлата, листата на наметалото й шумоляха зад нея, но проходът завиваше толкова често, че Бран скоро я изгуби от поглед. След това остана само светлината, отразена от стените на прохода. След като слязоха малко, пещерата се раздвои, но едното разклонение беше тъмно като катран, тъй че дори Ходор разбра, че трябва да продължи след движещата се факла по другото.
Сенките се местеха така, сякаш се движеха самите стени. Бран видя големи бели змии, хлъзгащи се навън-навътре от пръстта около тях, и сърцето му се разтуптя от страх. Зачуди се дали не са се набутали в някое гнездо на млечни змии или на гигантски гробни червеи, меки, бели и хлъзгави. „Гробните червеи имат зъби.“ Ходор също ги видя и изхленчи:
— Ходор. — И отказа да продължи. Но когато момичето спря, за да могат да го настигнат, светлината от факлата престана да трепка и Бран разбра, че змиите са само бели корени като онзи, в който си бе ударил главата.
— Това са корени на язово дърво — каза той на Ходор. — Помниш ли дървото на сърцето, Ходор? Бялото дърво с червените листа? Едно дърво не може да те нарани.
— Ходор. — Ходор скочи напред и забърза след детето с факлата, дълбоко навътре в земята. Минаха друго разклонение и още едно, след това влязоха в ехтяща зала, просторна като голямата зала на Зимен хребет, с каменни зъби, увиснали от тавана, и други, щръкнали нагоре през пода. Детето в листатото наметало тъчеше криволичеща пътека през тях. От време на време спираше и им махваше нетърпеливо с факлата.
„Насам — сякаш казваше, — насам, насам, по-бързо.“
След това имаше още странични проходи, още зали и Бран чу капеща вода някъде вдясно. Когато погледна натам, видя очи, които се взираха към тях, дръпнати очи, които блестяха ярко, отразили светлината на факлата. „Още деца — каза си, — момичето не е единственото“, но приказката на баба Нан за децата на Джендел също се върна в ума му.
Корените бяха навсякъде, извиваха се през пръст и камък, запушваха някои от проходите и крепяха таваните на други. „Всички цветове изчезнаха“, осъзна изведнъж Бран. Светът стана на черна пръст и бяло дърво. Дървото на сърцето в Зимен хребет имаше корени, дебели колкото великански крак, но тези бяха още по-дебели. И Бран никога не беше виждал толкова много. Цяла гора от язови дървета сигурно растеше горе над тях.
Светлината отново изчезна. Колкото и малко да беше, детето, което не беше дете, можеше да се движи бързо, щом поискаше. Когато Ходор затупка след нея, нещо изпращя под краката му и той спря толкова внезапно, че Мийра и Джойен едва не се блъснаха в гърба му.
— Кости — каза Бран. — Това са кости.
Подът на прохода беше осеян с кости на птици и зверове. Но имаше и други кости също, големи, които трябваше да са от великани, и малки, които можеше да са от деца. От двете им страни, в ниши, вдълбани в камъка, ги гледаха черепи. Бран видя мечи череп и вълчи череп, няколко човешки черепа и почти толкова великански. Всички останали бяха малки и причудливо оформени. „Горските деца.“ Корените бяха израснали около тях и през всеки от тях. Няколко гарвана бяха накацали отгоре им и ги гледаха с лъскави черни очи.
Последната част от тъмния им път се оказа най-стръмната. Ходор направи последното спускане на задница, заподскача и се запързаля надолу сред тракане на счупени кости, облаци прах и камъчета. Момичето-дете ги чакаше в единия край на естествен мост над зейнала пропаст. Далече долу в тъмното Бран чу шума на бързо течаща вода. „Подземна река.“
— Трябва ли да преминем? — попита Бран, след като Тръстиките се хлъзнаха и тупнаха до него. Това го уплаши. Ако Ходор се подхлъзнеше на тесния мост, щяха да падат и да падат…
— Не, момче — отвърна детето. — Зад вас.
Вдигна факлата по-високо и светлината сякаш се раздвижи и се промени. В един миг пламъците горяха оранжеви и жълти, изпълнили пещерата с ръждивочервено сияние. След това всички цветове заглъхнаха и остана само черно и бяло. Мийра зад тях ахна. Ходор се обърна.
Пред тях, бледен и загърнат в абаносово черно, седеше задрямал владетел в гнездо от преплетени корени, изплетен от язово дърво трон, обвил ръцете и краката му както майка прегръща дете.
Тялото му беше толкова костеливо и дрехите му толкова изгнили, че отначало Бран го взе за поредния труп, мъртвец, оставен да седи така от толкова дълго, че корените бяха израснали над него, под него и през него. Малкото кожа, която се виждаше от трупа, беше бяла, освен кървавото петно, пропълзяло нагоре от шията и по едната му страна. Бялата му коса бе фина и тънка като влакънца на корен, и толкова дълга, че се сипеше по пръстения под. Корени се бяха увили около краката му като дървени змии. Един се беше заровил през бричовете му в изсъхналата плът на бедрото и изникваше отново от рамото му. Вейки тъмночервени листа бяха израснали от черепа му, а челото му бе обрасло със сиви гъби. Малкото останала кожа по лицето му беше изпъната, стегната и твърда като бял пергамент, но дори и тя се ронеше и тук-там прозираше кафявата и жълта кост под нея.