— Ти ли си триоката врана? — попита неволно Бран.
„Една триока врана трябва да има три очи. Той има само едно, и то червено.“ Усещаше как окото се взира в него, лъснало като локва кръв на светлината на факлата. На мястото на другото му око от празната кухина бе израснал тънък корен, надолу по бузата му и в шията.
— Врана…? — Гласът на бледия лорд беше сух. Устните му се движеха бавно, забравили сякаш как да оформят думи. — Някога, да. Черни дрехи, черна кръв. — Дрехите по него бяха изгнили, зацапани с мъх и проядени от червеи, но личеше, че са били черни някога. — Бил съм много неща, Бран. Сега съм такъв, какъвто ме виждаш, и вече разбираш защо не можех да дойда при теб… освен насън. Наблюдавах те от дълго време, гледал съм те с хиляда и едно очи. Видях раждането ти, чух първата ти дума, бях в първия ти сън. Видях, когато падна. А сега ти най-сетне дойде при мен, Брандън Старк, макар часът да е късен.
— Тук съм — каза Бран. — Само че съм сакат. Ти ще… ще ме оправиш ли… краката ми, искам да кажа?
— Не — отвърна бледият лорд. — Това е извън силите ми.
Очите на Бран се напълниха със сълзи. „Дойдохме от толкова далече.“ Грохотът на черната река глухо отекваше в залата.
— Никога повече няма да ходиш отново, Бран — обещаха белите устни. — Но ще летиш.
Тирион
От дълго време не беше помръдвал. Лежеше неподвижно върху купчината стари чували, които му служеха за постеля, заслушан в шумоленето на вятъра във въжетата и в плисъка на водата в корпуса.
Над мачтата се рееше пълна луна. „Преследва ме по реката, наблюдава ме като някое огромно око.“ Въпреки топлината на мухлясалите кожи, с които се беше завил, го полазиха тръпки. „Имам нужда от чаша вино. Десет чаши вино.“ Но по-скоро луната щеше да му намигне, отколкото онзи курвенски син Гриф да му даде да утоли жаждата си. Вместо това пиеше вода и бе прокълнат с безсънни нощи и дни на потене и треперене.
Джуджето се надигна и стисна главата си с ръце. „Сънувах ли?“ Всякакъв спомен му убягваше. Нощите никога не бяха добри към Тирион Ланистър. Спеше лошо дори в пухени легла. На „Свенливата девица“ си направи легло на покрива на кабината, с намотка конопено въже за възглавница. Тук горе му харесваше повече, отколкото в тесния трюм. Въздухът беше по-свеж, а звуците на реката — по-сладки от хъркането на Дък. Тези благини си имаха цена обаче: дъските бяха твърди и се събуждаше схванат и натъртен, с изтръпнали крака.
Сега пулсираха, а прасците му се бяха втвърдили като дърво. Заразтрива ги с пръсти да махне схванатото, но когато се изправи, болката все още бе достатъчна, за да го накара да се намръщи. „Трябва да се изкъпя.“ Момчешките му дрехи се бяха вмирисали, както и той самият. Другите се къпеха в реката, но до този момент той не беше влизал с тях. Някои от костенурките, които беше видял в плитчините, изглеждаха толкова големи, че можеха да го разкъсат на две. Трошачи на кокали, така ги наричаше Дък. Освен това не искаше Лемор да го види гол.
Смъкна се по дървената стълба от покрива на кабината. Нахлузи ботушите и слезе до задната палуба, където до железен мангал седеше Гриф, загърнат в наметало от вълча кожа. Наемникът лично поддържаше нощната охрана: ставаше, когато другите от шайката му легнеха да спят, и се оттегляше, щом се вдигнеше слънцето.
Тирион клекна срещу него и протегна ръце да ги стопли над въглените. На брега пееха славеи.
— Скоро ще съмне.
— Бавят се — изръмжа Гриф. — Трябва да тръгваме.
Ако зависеше от Гриф, „Свенливата девица“ щеше да продължава по реката и нощем, но Яндри и Юсила отказваха да излагат на риск лодката си в тъмното. Горен Ройн беше пълен с подводни камъни и дънери, всеки от които можеше да разпори корпуса на „Свенливата девица“. Гриф не искаше и да чуе. Искаше Волантис.
Очите на наемника винаги шаваха, озъртаха се в нощта за… за какво? „Пирати? Каменни хора? Ловци на роби?“ Реката криеше опасности, знаеше джуджето, но самият Гриф му се струваше по-опасен от която и да е от тях. Напомняше му за Брон, макар че Брон имаше наемническо чувство за черен хумор, а Гриф — никакво.