— Бих убил за чаша вино — измърмори Тирион.
Гриф не отвърна. „По-скоро ще умреш, но и глътка няма да пиеш“, сякаш казваха светлите му очи. Тирион се беше натряскал до несвяст първата нощ на „Свенливата девица“. На другата сутрин в черепа му се биеха дракони. Гриф му хвърли един поглед, докато повръщаше през борда, и рече:
— С пиенето ти дотук.
— Виното ми помага да заспя — възрази Тирион. „Виното удавя сънищата ми“, можеше да каже.
— Тогава стой буден — отвърна Гриф неумолимо.
Първата бледа светлина на деня заля небето на изток. Водите на Ройн бавно станаха от черни на сини, като косата и брадата на наемника. Гриф се изправи и каза:
— Другите трябва скоро да се събудят. Палубата е твоя.
Щом славеите млъкнаха, речните чучулиги подхванаха песента им. Чапли зацапаха сред тръстиките и оставиха дири по пясъчните ивици. Облаците в небето се обагриха: розово и пурпур, ръждивочервено и златно, перла и шафран. Един му заприлича на дракон. „Зърнал ли е веднъж човек дракон в полет, да си стои у дома и да си копае доволен градината — беше писал някой някога, — защото няма по-велико чудо на този широк свят.“ Тирион се почеса по белега и се помъчи да си спомни името на автора. Дракони често обсебваха мислите му напоследък.
— Добро утро, Хюгор. — Септа Лемор беше излязла горе в белия си халат, стегнат на кръста с плетен колан в седем цвята. Косата й се диплеше разпусната по раменете. — Как спа?
— Неспокойно, мила госпожо. Пак ви сънувах.
„Блян.“ Не можеше да заспи, тъй че беше пъхнал ръка между краката си и си представи септата отгоре му, с полюшващи се гърди.
— Греховен сън, несъмнено. Ти си порочен. Искаш ли да се помолиш с мен и да поискаш прошка за греховете си?
„Само ако се молим като на Летните острови.“
— Не, но непременно предайте на Девата дълга сладка целувка от мен.
Септата се засмя и тръгна към носа на лодката. Къпеше се в реката всяка сутрин.
— Явно тази лодка не е наречена на вас — подвикна Тирион, докато тя събличаше халата си.
— Майката и Отецът са ни създали по свое подобие, Хюгор. Трябва да се радваме на телата си, защото са дело на боговете.
„Боговете сигурно са били пияни, когато са се захванали с мен.“ Джуджето загледа как Лемор се гмурна във водата. Гледката винаги го надървяше. Имаше нещо възхитително порочно в мисълта как смъква онзи целомъдрено бял халат от септата и й разтваря краката. „Похитена невинност“, помисли… макар че Лемор изобщо не беше толкова невинна, колкото изглеждаше. Имаше белези на корема, които можеше да са само от раждане.
Яндри и Юсила също станаха с изгрева на слънцето и се захванаха с работите си. Яндри поглеждаше скришом към септа Лемор от време на време, докато оправяше въжетата. Малката му смугла жена Юсила не обръщаше внимание. Сложи няколко цепеници в мангала, разбърка въглените с почернялата маша и започна да меси тестото за сутрешните мекици.
Когато Лемор се качи на палубата, Тирион се наслади на гледката на стичащата се между гърдите й вода, на гладката й кожа, засияла златна на утринната светлина. Беше минала четирийсетте, по-скоро чаровна, отколкото хубава, но все пак хващаше окото. „Да си похотлив е второто най-хубаво нещо след това да си пиян“, реши той. Караше го да се чувства все едно, че още е жив.
— Видя ли костенурката, Хюгор? — попита го септата, докато изстискваше водата от косата си. — Голямата шипеста?
Ранното утро беше най-подходящото време за гледане на костенурки. През деня се гмуркаха и плуваха надълбоко или се криеха в подмолите по бреговете, но по изгрев-слънце излизаха на повърхността. Някои обичаха да плуват покрай лодката. Тирион беше видял десетина различни вида: големи костенурки и малки, плоскогърби и червенобузи, мекочерупчести и кокалотрошачи, ноктести костенурки и рогати костенурки, костенурки, чиито шипове и пъстри коруби бяха покрити с извивки в златно, нефритено и кремаво. Някои бяха толкова големи, че биха могли да носят човек на гърба си. Яндри се кълнеше, че принцовете на Ройнар се возели на тях през реката. Той и жена му бяха зеленокръвни по рождение, двама дорнски сираци, намерили дом при Майка Ройн.