Хаерн въздъхна.
— Мисля, че да. Аз също имам роля в това, без значение дали ми се иска.
Тя се отдръпна и внимателно взе ранения лакът. За пръв път Хаерн се загледа в нея и видя умората й. Очите й бяха зачервени.
Въпреки това Делисия затвори очи, пое си дъх и започна да се моли. Меко сияние се изля от пръстите й и попи в раната. След няколко минути тя спря.
Болката бе изгубила остротата си и се бе превърнала в лекото неудобство на преуморен мускул. След като двукратно раздвижи ръка, Хаерн я прецени като подходяща за битка.
— Трябва да вървя — каза тя. — За мен не е безопасно да стоя на открито след залез.
— Постой още малко. — Хаерн я хвана за ръката. — С мен няма да ти се случи нищо. Обещавам.
Искаше му се да може да разгадае погледа й.
Тя се поколеба за миг, преди да седне отново и да обвие ръце около него. Хаерн си позволи да затвори очи. Единствено край нея можеше да си позволи да се отпусне и да забрави постоянната напрегнатост. Край нея нямаше какво да крие и причина да го крие.
Двамата наблюдаваха как слънцето потъва още по-ниско. Накрая от него остана единствено сияние над стената.
— Помогни ми да сляза — рече Делисия. — Зенке иска да те види, преди да тръгнеш. Той беше убеден, че няма да останеш тази нощ. Изглежда те познава по-добре от мен.
— Той познава света, от който идвам. Тази вечер ще бъде още по-лоша, за всички. И Зенке знае това.
Останалите тъкмо вечеряха. Бруг и Тарлак се престориха, че не са забелязали присъствието му, но Зенке го приветства.
— Ела — рече мъжът и отведе Хаерн в килер под стълбището. Там се зае да измества дървен сандък, като гърчеше лице от усилието. Гузен, Хаерн го избута встрани и сам издърпа сандъка. Вътре почиваше цял арсенал оръжия: от ножове до огромни мечове.
— Танцът ти с плащове бе великолепен. Норис Вел ряпа да яде. Но мечът не беше подходящ за него. Вземи тези.
Зенке му подаде чифт остриета. Те бяха дълги и изящни, с леко закривени краища.
— Тези са специално пригодени за разсичане. Ще се впишат добре в движенията ти. Върховете са остри, но пак биха се затруднили да пронижат масивна броня. За касапски удари също не са подходящи, но пък твоят метод не се осланя на грубата сила. За него са идеални.
Хаерн пробно размаха оръжията, за да привикне към тежестта им. Те бяха по-леки от предишните му мечове и малко по-дълги. Дръжките бяха много удобни и ги превръщаха в естествено продължение на крайниците му. Веднага се усещаше, че това са майсторски изработени оръжия.
— Благодаря — каза младежът.
— Не благодари на мен, а на Бруг. Те са негово дело.
— Само внимавай да не ги строшиш — промърмори Бруг от масата.
— И двете страни ще са се настървили за кръв тази нощ — продължи Зенке, облегнат на стената. Другата ръка бе поставил върху стомаха си. — Сигурен ли си, че искаш да се включиш? И без твоята помощ те ще се избият.
Той осъзна, че всички го гледат, някои открито, други с периферното си зрение. Хаерн изпита желание да им покаже, че грешат и че не го е грижа за мнението им. Но то действително не беше от значение. Защо настояваше да излезе? Какво щеше да постигне? Подмятането на Мъртвешката маска отново изникна в ума му.
Ти си прекарал пет години в опит собственоръчно да надвиеш престъпническите гилдии, а се подиграваш на моето въображение?
В главата му започна да се оформя идея. Хаерн ги погледна, сетне погледна към прозореца. Не, тази нощ нямаше да постигне нищо. На сутринта щеше да потърси Маската, ако онзи бе оцелял. Може би все още имаше шанс да остави наследство, противоположно на бащиното си.
— Всъщност — заяви той и почувства огромен товар да се смъква от плещите му — мисля, че тази нощ ще остана тук, ако ме приемете.
— Придърпвай си стол — усмихнато отвърна Зенке.
— Готова ли си? — попита Мъртвешката маска.
Велиана кимна.
— Ще трябва да убиеш много от тях. Хора, които някога са били твои съгилдийници и приятели. Може би дори си ги считала за свое семейство. Но те няма да те разберат, а никой не би могъл да прецени кому са верни. Това е гилдията на Гарик, а ти си някаква си жена, която се бе изпречила на пътя му. Ще те попитам още веднъж. Готова ли си да прободеш с кинжала си всяко едно от онези познати лица?
— Вече не са ми толкова познати — каза тя и докосна кървавото си око. — Мнозина от тях ме мразят заради това. Чувала съм какво шепнат по мой адрес. Те никога не са ме обичали, не и по начина, по който обичаха Джеймс Берен. Гилдията може и никога да не ми е принадлежала, но още по-малко принадлежи на Гарик. В мига, в който е продал душата си на Трен, той е предал паметта на Джеймс. Онези, които подкрепят предател, не са мои приятели.