По пътя към храма коляното го предаде двукратно, неспособно да издържа тежестта му. Кожата около него бе потъмняла противно, а от раната сълзеше зелена гной. Никой от минувачите не му обръщаше внимание — те го заобикаляха като неживо препятствие.
И при достигането на светилището Призрака не бързаше да се радва, все още му предстоеше да преодолее стъпалата. След първите няколко му се наложи да захвърли гордостта си. Той седна върху тях, обърнат с гръб към сградата, и започна да се издига на ръце. Най-сетне достигнал върха, чернокожият се изправи с помощта на една колона.
Пред дървените врати се бяха струпали мъже и жени, които ридаеха за помощ. Нямаше съмнение, че и вътрешността на храма също е изпълнена с молители и молещи се. Призрака бе видял пожарите, бе чул битките, разгръщали се из улиците на града. Този път крадците не се бяха задоволили да устройват засади, а бяха преминали в настъпление.
Той започна да си проправя път сред множеството — раната в коляното не влияеше на огромните ръце. Мнозина се извръщаха, за да го изгледат възмутено, но замълчаваха, когато видеха огромното туловище с боядисано лице.
Озовал се в храма, Призрака се облегна на стената и се огледа. Свещенослужителите непрекъснато притичваха наоколо като бели пчели. Те коленичеха, разменяха няколко думи, може би молитви, и бързаха да се отправят към следващите посетители. По-възрастните се задържаха по-дълго. Мнозина от тях полагаха ръце върху рани и шепнеха молитви към Ашур. Тогава бяла светлина обгръщаше дланите им, понякога слаба, а друг път силна, и се вливаше в раните.
Точно от това се нуждаеше и Призрака. Макар да не беше вярващ, не можеше да отрече, че от жреците има известна полза. Но той нямаше намерение да рискува с някой млад и неопитен целител.
— Къде е Калан? — попита той, сграбчвайки една минаваща жрица. Лицето й бе обгърнато от паяжина бръчки.
— Зает е — каза възрастната жена и го изгледа укорително. Тя не изглеждаше впечатлена нито от ръста му, нито от цвета на кожата му.
— Доведи го. — На свой ред Призрака не обръщаше внимание на опитите й да се освободи. — Той ми е длъжник. Кажи му, че го търси онзи, който предишната нощ спаси проклетия му храм.
Жрицата го изгледа. Макар да изглеждаше невъзможно, смръщването й се задълбочи.
— Ще го потърся — каза тя и се отдалечи. Призрака се облегна на стената и затвори очи. Ако съсредоточеше слуха си да не обръща внимание на звуците и отстранеше разсейването на гледките, можеше да се съсредоточи изцяло върху болката си. А това го караше да се чувства по-добре. Слепоочията го пробождаха болезнено при всяка пулсация, но болката се намираше под контрол. Той можеше да почувства границите й. Почти не усещаше отминаващото време.
— Виждам, че си се завърнал — каза мъжки глас. Призрака се раздвижи и видя Калан. Свещеникът изглеждаше изморен, с възпалени от недоспиване очи и насилена усмивка. — На какво дължим честта?
Призрака мълчаливо повдигна крачол, за да покаже раната. Самият той потръпна при вида й. Болнавият цвят се бе разширил, зелената гной преливаше от превръзката. Усмивката на върховния жрец изчезна. Той сграбчи другия за ръката.
— Ела. Трябва да легнеш.
Призрака, надявал се на бързо целение, искаше да се възпротиви, но не го стори. Главата го болеше, стомахът му не спираше да се бунтува, а освен това се чувстваше страшно изтощен. Подобно на огън болката стопяваше цялата му енергия.
Калан го поведе сред лабиринт от хора и пейки. Свещеникът непрекъснато се оглеждаше, но никъде не видя свободно място. Мърморейки, той поведе посетителя към задната част на храма, в една малка стая. В нея имаше бюро, библиотека и креват. Именно върху този креват жрецът му заръча да легне.
— Ще трябва да се задоволим със стаята ми — каза върховният жрец. — Боя се, че леглото ми може да се окаже малко за теб.
— Леглото си е легло — промърмори Призрака. И подметна кесията. — Ще спасиш ли крака ми?
Калан внимателно нави крачола до бедрото. А Призрака затвори очи. По някаква странна причина не искаше да гледа. Не искаше да разбира какво ще прави жрецът. Боговете бяха за останалите, не за него. Златото и убийствата достатъчно добре изпълняваха ролята на божество.
Той чу шепот, очевидно молитва, затова извърна глава и се опита да се успокои. Болката продължаваше да пулсира и да се разгръща. Тя достигаше до пищяла му. Сякаш кракът му не бе посечен с острие, а премазан с огромна тояга.