— Платих за целение, не за обиди.
— Извини ме. Не беше уместно от моя страна.
— Не беше.
Призрака наклони глава към стената, защото не искаше да гледа към стареца. Единствените, които бе убивал в последно време, бяха онези, за които му бе платено, или наемниците, от които бе защитил храма. Такава благодарност ли му се полагаше за постъпката? Мъгляви обвинения и званието на убиец?
— Имаш ли представа какво е да живееш на място, където всички те мразят или се страхуват от теб? — попита Призрака.
— Мнозина се чувстват неспокойно в присъствието ми. Много други се гневят на думите ми.
— Но не и целият град. Дори и онези, които се страхуват от теб, са тласкани от неразбиране. Мен също не разбират, но разликата е, че биха могли да станат като теб, стига да поискат. А каквото и да направят, не могат да заприличат на мен. Биха могли да се намажат със сажди, но това ще изчезне след първата вана.
Калан се облегна на стола си и обърна глава към събеседника си. И за пръв път го погледна с внимание.
— Заради това ли боядисваш лицето си? За да им покажеш колко си различен?
Призрака прихна.
— Искаш ли да знаеш защо? Истинската причина? Боята трябва да им покаже как разликата между нас, между мен и теб, е нещо незначително като слой боя. Нещо тъй дребно, че ние дори не му обръщаме внимание, когато го нанасяме върху стена или броня. Но никой не съзира това. Вместо това те ме поглеждат с още по-голям ужас. В началото преследваните от мен ме наричаха Призрака. А аз започнах да си служа с това име. Ако не друго, те мразеха и се страхуваха от моето творение, а не от мен самия. Нека съсредоточават омразата си върху нещо, което бих могъл да захвърля с лекота.
— Убиец ли си? — попита свещеникът.
— Не. Но мисля, че Призрака е убиец.
— А кой си ти, когато не си Призрака?
Тъмнокожият го погледна. Искаше да открие същинската мисъл, която се криеше зад въпроса. Калан изглеждаше искрено заинтересуван в питането си, у него нямаше лъжа или притворство, а Призрака се считаше за експерт в откриването им. Кой беше той, когато не беше мъжът с бялото лице? Кой беше той, когато не преследваше хора и не прибираше пари в замяна на труповете им?
— Не съм сигурен, че си спомням.
— Помниш ли собственото си име?
Трябваше да го е запомнил, но се оказа, че не е така. Преди повече от десет години той бе започнал да използва призрачното прозвище. А преди това бе сменил десетина имена, по едно за всеки град, в който бе спирал пътуването си. Спомените от детството, в които майка му се обръща към него, също бяха останали изгубени в мъглата на времето. Внезапно той изпита срам. Прииска му се да се махне от настойчивия поглед на свещеника.
— Не — изрече накрая той. — И може никога да не си го спомня. Защо те интересува това, старче?
— Щом питаш: боя се, че недоверието ти е проникнало много по-дълбоко от каквато и да е инфекция.
С помощта на стената Призрака се изправи върху здравия си крак.
— Благодаря ти за помощта. Късмет в целението.
— И на теб.
С накуцване Призрака напусна храма. В този момент повече от всякога бе убеден, че Хаерн трябва да умре. Ако не друго, поне за да успокои внезапно смутения му ум.
Глава двадесет и шеста
Велиана издърпа кинжала си от врата и изрита тялото. Навсякъде около нея се носеше вонята на кръв и мъртви тела. Домът бе потрошен изцяло. Нищо не бе останало от мебелите. Мъртвешката маска бе застанал на вратата и се оглеждаше за още нарушители, навлезли в територията им. Близнаците се появиха от другата стая.
— Аз съм ранен — каза Миер.
— Той е ранен — каза Ниен.
— Зле ли? — попита Мъртвешката маска, без да се обръща.
— Не.
Това изглеждаше достатъчно за магьосника. Велиана почисти кинжала си и рязко го прибра в колана си. Чувстваше се на път да припадне. От началото на нощта те бяха избили над тридесет души — наемници и крадци. Сега утрото преваляше, а убиването все още продължаваше. Последните им жертви бяха принадлежали към Вълчата гилдия. Изглеждаше, че Мъртвешката маска не се насищаше на кръв. Велиана едва се държеше на крака, а магьосникът все още подскачаше наоколо като развълнувана мома.