Разбира се, Хаерн знаеше точно къде са отишли. Те се бяха оттегляли няколко пъти на въпросното място, обикновено когато някоя от останалите гилдии встъпеше в битка с тях. За разлика от главното убежище, това им скривалище бе по-малко, само с една врата и без прозорци. Някога въпросното помещение бе служило за оръжейна на един от градските патрули. Впоследствие кралят бе преместил пункта по̀ на север и бе продал постройката.
По пътя Хаерн провери раната на гърдите си. Бе я получил по време на битката със защитничката на Алиса. Раната беше плитка, но кървеше. Най-вероятно бе останала незабелязана от двете жени. Младежът поспря край една ковачница и изтегли меч.
— Нещо ми подсказва, че тази нощ ще се отваряш много пъти — промърмори той и се зае да отрязва ивица от плаща си. Това му напомни за превръзката, с която бе пристягал ръката на раненото момче. Поне сега знаеше името му: Натаниел Гемкрофт. Нищо чудно, че детето бе нападнато.
Разбира се, самоличността на момчето не беше от същинско значение. Точно сега бяха важни единствено Змиите. Ако Мъртвешката маска действително се погрижеше за Трен Фелхорн, както беше обещал, Змийската гилдия оставаше единствената, с която Хаерн трябваше да се заеме.
Периферното му зрение улови неестествено дълга сянка. Подтикнат от тревогата на инстинкта си, младежът се хвърли към земята точно навреме. Арбалетен болт се заби в стената зад него.
Хаерн изтегли и другия си меч и се затича към главната улица — там постройките му предоставяха повече място за маневри.
Инстинктът, придобит сред дългия живот по улиците, отново се обади. Веднага след това изщракаха още два арбалета. Болтовете прелетяха над него, измамени от отскачането му. Изстрелите бяха прозвучали почти веднага след първия, много по-бързо от времето, необходимо за презареждане. Това означаваше, че нападателите са поне трима. Това не беше добре.
Отново скочил на крака, Хаерн продължи да тича. Разполагаше с няколко секунди преди следващия залп.
Но пътят му се оказа запречен. Мъж в наметалото на Змийската гилдия скочи пред него, извадил кинжал.
— Глупак — каза Змията.
— Същото важи и за теб.
Хаерн се хвърли насреща му с кръстосани остриета, които уловиха кинжала и го изблъскаха встрани. Челото му се вряза в носа на крадеца. Кръв опръска лицата им. Младежът го повали, претърколи се и отново скочи.
Видя болтовете, докато се извърташе. Един пропусна. Вторият прелетя на косъм от крака му. Третият потъна в тялото му. Хаерн рязко си пое дъх заради болката. Ако не беше отскачането му, този болт щеше да е намерил гърлото му.
Дали има отрова? Той прогони тази мисъл. Евентуалната отрова по върха на болта нямаше да има значение, ако още няколко стрели го пронижеха.
Поваленият започна да се надига и Хаерн реагира инстинктивно. Знаеше, че трябва да избяга от прицела на арбалетчиците, но освен това знаеше, че не може да остави противник в тила си. Той се хвърли, посече жалкия опит за отбрана и с другото острие преряза гърлото му. Този път кръвта не успя да опръска младежа, защото още в същия миг той отскачаше зад ъгъла. Само един болт полетя подире му, но го пропусна с цял лакът.
Тичащият Хаерн прибра един от мечовете, за да почисти кръвта, влязла в окото му. Сетне погледна назад. Трима скачаха да го преследват, двама мъже и една жена. Под лунната светлина зелените им плащове бяха придобили чудат оттенък.
С оттеглянето си извън обсег той не им бе оставил избор. И този път решението му се бе основавало по-скоро на гордост. Крадците бяха успели да го наранят, може би дори да го отровят. Трябваше да си платят. Репутацията му беше единственото, което би могло да удържи крехкото споразумение между Трифектата и гилдиите. Ако крадците сметнеха, че той е уязвим, всичките му усилия щяха да отидат напразно.
— Да ви видим! — кресна той, стовари остриетата си едно в друго и се хвърли в атака. Както бе очаквал, тримата бяха оставили арбалетите си на покрива, за да успеят да слязат. И тримата изтеглиха къси мечове. Хаерн се оказа обграден. Хитро, усмихна се той. Беше прекалено късно да се оттегля. Но можеше да промени тактиката си.
Вместо да се хвърли към първия крадец, както те очакваха, той се завъртя, подемайки танца си. Краката му се напрегнаха до самата граница на възможностите си. Оставаше му да разчита единствено на инстинкта си, защото през завъртанията си виждаше единствено смътни очертания на противници. Той отбиваше удар подир удар, докато в даден момент един от крадците не прояви непредпазливост, изнервен от гледката.