Озоваха се зад оръжейната. Дебел слой мръсотия бе скривал очертанията на изхода. Мускулите на Хаерн го боляха. Изпълваше го обичайното усещане на изтощение след битка.
Бе очаквал, че ще му се наложи да преследва и дири беглеца. Вместо това видя трупа му да лежи на улицата, обграден от двама мъже.
— Приличаш на нещо дъвкано и изплюто — каза Зенке. Той все още почистваше кръвта на Уилям от боздугана си.
Хаерн се чувстваше прекалено уморен, за да отговори. Можа единствено да се взре в Зенке и Тарлак.
— Делисия не спря да ни увещава да ти помогнем — каза магьосникът, скръстил ръце. — Както винаги, в един момент се предадох.
— Как… — попита Хаерн. Бе възнамерявал да попита как са го намерили, но трябваше да насочи цялото си внимание към дишането. Всички удари и рани, които бе получил по време на битката и бе загърбил със силата на волята си, сега стоварваха отложения си ефект върху тялото му.
— Как те открихме? — рече Тарлак. — Аз съм магьосник. Това ми е работата.
Зуса се беше отпуснала на едно коляно, опряла ръка в земята. Кожата й бе смущаващо пребледняла.
— Ранена ли си? — попита Хаерн и пристъпи към нея.
— Естествено, че съм. Сбогом, Стражителю. Изпълних молбата на господарката си. Сега има кой друг да ти помага.
Тя се надигна, направи една несигурна крачка, сетне още една. По време на затичването си Зуса вече изглеждаше по-добре. Няколко мига Хаерн наблюдава оттеглянето й.
Тарлак го тупна го гърба.
— Какво следва в програмата?
Хаерн погледна към тялото на Уилям Кет и мислено го отметна в списъка си. Оставаше само един.
— Леон Кънингтън.
Зенке подсвирна:
— Големите риби. А след него?
Хаерн поклати глава:
— Той е последният. Всички останали се съгласиха или… — Той посочи трупа.
— Последният? — Тарлак се засмя. — Ти наистина си уникален. Да вървим. До Леон има доста път.
За момент, докато поемаше заедно с тях, Хаерн си позволи да се отпусне. Само изключително дръзки или глупави крадци биха устроили засада на трима като тях, един от които магьосник.
С края на ризата си той избърса кръвта от челото, а после попи очи. Това определено помогна на погледа му. Край него Зенке подмяташе боздуганите си. Хаерн завидя на енергичността му. Неотдавна бе влязъл в лъвски бой, но сега се чувстваше по-скоро агне. Би дал всичко за един дълъг сън. Всяка частица от тялото го болеше.
— Колко остава до разсъмване? — попита младежът.
— Около два часа — отвърна Тарлак. — Цяла нощ ли се сражаваш?
— Започнах малко преди залез, да.
— Ние, магьосниците, наричаме това да налапаш повече, отколкото можеш да изядеш.
— А ние, главорезите, наричаме това самоубийство — вметна Зенке.
Хаерн потръпна. Непредпазлива стъпка бе изпълнила с болка кръста му.
— Късметлия съм да разполагам с подкрепата ви — промърмори той.
Имението на Леон Кънингтън представляваше едно от най-добре охраняваните места в града. И тримата знаеха това. А посланието, което Хаерн беше изпратил, определено не бе предизвикало спад в бдителността на многобройните охранители.
Високи каменни стени обгръщаха дома. Пред металната порта стояха двама пазачи.
Хаерн и спътниците му се заеха да оглеждат мястото отдалеч.
— Из цялото имение ще има наемници — рече Хаерн. — А встрани от пътеката дворът несъмнено е изпълнен с капани. Ще трябва да действаме незабелязано, ако искаме да се доберем до Леон.
— Незабелязано? — Тарлак посочи към яркожълтата си роба. — Незабелязано?
Хаерн го изгледа неразбиращо и сви рамене.
— Други идеи?
Магьосникът повдигна ръце и започна да мълви неразбираеми думи. Около дланите му започна да се извива огън, оформящ огромно кълбо. То полетя към портата и я изкърти. Сред блясъка Хаерн не можа да види какво се бе случило с пазачите. А и бе сигурен, че не би искал да вижда.
— Незабелязано — изсумтя Тарлак и запрати по-малко кълбо. То се търкулна по земята и се зае да задейства капаните по пътя си сред тревата. Нощната тишина бе разкъсана от гръмовни експлозии.
Хаерн не знаеше дали да плаче, или да се смее. Зенке сви рамене.
А Тарлак запрати още един огнен снаряд, този път към предната врата на самия дом. Но заклинанието се разпадна на дим непосредствено пред нея. Магьосникът се навъси. Този път той изстреля леден къс към един от прозорците. Отново се случи същото: леденото острие се превърна във вода, която се стече по перваза.