— Аз виждам нещата така — поде Мъртвешката маска. — Минали са десет години. Дори и най-великите сред нас не могат да се сражават постоянно. Нужна ни е почивка. Завръщане към нормалното.
— Каза носещият маска.
Магьосникът се засмя.
— Към сравнително нормалното.
Той наблюдаваше Фелхорн внимателно, макар да знаеше, че е безсмислено. Трен умееше да прикрива емоциите си по-добре от всеки друг, дори и без маска. Домакинът също наблюдаваше очите на посетителя си, опитваше се да открие истинската причина за посещението му.
— Този Стражител… Той твърди, че ще убие всеки, който откаже. Смяташ ли, че ще успее?
— Двамата с теб сме още живи — рече Трен. — Явно не се справя особено добре. А и няма значение. Би могъл да убие всички останали, но няма да убие мен. Докато аз съм жив, Трифектата няма да получи и миг покой.
Мъртвешката маска потропа с пръст по челото си.
— Докато си жив… Точно това е, Трен. Не, не се напрягай, не съм дошъл да те убивам. Това не беше заплаха, а просто твърдение. Тази война е твоя, само твоя. На теб се пада да й сложиш край. Но няма да постигнеш края, на който се надяваш. Трифектата е прекалено могъща. Да, ти успя да я нараниш, уби мнозина. Но имаше ли значение? Ако на един противник не е позволено да се предаде, той ще продължи да се бие. Дай й възможност да стори това. От гледна точка на Трифектата, споразумението на краля е именно това: признание, че тя не може да те надвие и не може да се защити от теб. Затова първенците й са склонни да поверят защитата си на теб. Чисто и просто, това е подкуп. А в този град подкупите далеч не са рядко явление.
Трен изглеждаше изморен от спора. Мъртвешката маска усещаше, че е настъпил деликатен момент. Той бе излъгал в твърдението си, че не е дошъл тук да убива, поне отчасти бе излъгал. Дали Фелхорн бе успял да разгадае истината? Магьосникът искаше да постигне безкръвна победа. Останалите първомайстори бяха заменими, но ако Фелхорн умреше, имаше голяма вероятност Трифектата да реши, че от споразумението няма нужда. През последните години влиянието на Трен бе спаднало значително, но репутацията му все така си оставаше страховита.
— Не си ли уморен от всичко това? — продължи магьосникът с по-тих глас. — Всеки от жителите на града е изгубил близък през изминалите десет години. Макар слуховете да нашепват друго, аз зная, че загубата не е подминала и теб.
За частица от мига, оставила Мъртвешката маска с колебанието за привиждане, Фелхорн изглеждаше покъртен от умора и отчаяние.
— Именно заради тази загуба продължавам. Каква друга причина бих имал? Би било обида да приема нещо различно от пълна победа, обида не само към мен, но и към съпругата ми и…
Той се овладя и хвърли остър поглед към Мъртвешката маска. Очите му виняха посетителя за неочакваната проява на слабост.
— Няма да се съглася — продължи Фелхорн. — Ако това е единствената причина за посещението ти, върви си.
Маскираният се усмихна. Моментът бе настъпил. И най-малката грешка щеше да му коства живота.
— Чувал съм, че този Стражител е изключително добър. Почти невъзможно добър. Освен това съм чувал, че той се сражавал като теб. Знаеше ли? Сякаш е твой син. Разбира се, и двамата с теб знаем, че това е невъзможно. Синът ти е умрял в пожара преди пет години. Уверен съм, че си видял тялото му…
Той замълча и погледна към Трен. Мълчанието загатваше, че са останали неизречени думи. Само това. Никакви лъжи. Никакви блъфирания.
Фелхорн понечи да каже нещо, но затвори уста. Сините очи почти не помръдваха. Каква ли буря от мълниеносен размисъл протичаше зад тях? Мъртвешката маска си пое дълбок дъх и предприе най-рискования си ход.
— Ако успее, Стражителя ще се превърне в легенда. Само за една нощ ще е надвил и Трифектата, и гилдиите. С един удар на мечовете си ще е поставил края на десетилетен конфликт. Целият град ще се бои от него, защото Стражителя ще се е превърнал в пазител на реда.
Маскираният навлажни гърло. Сега или никога.
— Възможно е да надмине дори теб, Трен. Колко ли удивително би било това?
Фелхорн приличаше на човек, върху когото се е стоварила огромна тежест. Мускулестото му тяло вече не изглеждаше толкова силно. Страховитата му воля изглеждаше отслабнала. Хиляди въпроси напираха да изскочат върху устните му. Може би за пръв път в живота си Трен Фелхорн изглеждаше разколебан.
— Той ли те изпрати тук? — попита той накрая.